Агоп Мелконян - За спасяването на света

През онзи ден преди повече от десет зими, момичето с мъка се свести, свито в снега под дървото. Беше сковано и премръзнало, но изпитваше желание да лети отново. Потърси с поглед птицата. Не я откри, но в шумоленето на клоните под напора на вятъра дочу обещание – Враната никога няма да я изостави и ще ù показва нещата, които пожелае да види.

Една нощ в края на лятото, тъкмо след рождеството на Пресвета Богородица, Елица си тръгна от дома на чорбаджи Гюро, без да се обади на никого. Избяга в гората. Нищо свое нямаше и нищо не взе – там, където отиваше, щеше да намери всичко нужно. Остави и шарените сукмани, и тъканите престилки, и забрадките, дето толкова ù пречеха. Тръгна си по риза, боса, с разпусната коса. В една кърпа събра камбанките на Росен – медните гласчета, които младежът за нея беше правил и от сърце ù ги беше дарил.

Вървя дълго из гъсталака в пълен мрак, но с лекота откри свърталището на майка си, тъй закътано между дърветата и скалите, та едва ли някой знаеше за съществуването му. Макар необитаема от толкова време, постройката се издигаше непоклатимо между дърветата. Състоеше се от три стаи. Първата бе голяма, светла и служеше за готварница и гостна – макар че гости никога не бе имало, нямаше и да има. Зад нея беше друга, мъничка, в която Елица и Дафина бяха спали прегърнати всяка нощ върху дебели китеници. Третата нямаше прозорци и криеше всякакви причудливи предмети – платове и украшения, съдове, сечива и всичко, за което човек би могъл да се сети или да поиска. „Скривалище на разбойници“ – би казала Никула, но Елица някак знаеше, че в къщичката не е стъпвал друг човек освен нея и майка ù. Не беше човек този, дето беше оставил даровете – по-скоро бе някой, дето искаше да се погрижи за дъщеря си.

Дните минаваха, Елица не ги броеше. Вече пораснала, тя пак се криеше в убежището си между скалите и си припомняше някогашните дни, когато бе имала само майка, ала и никой друг не ù трябваше. После Дафина – тогава момичето още не знаеше, че така хората наричат майка му – та един ден Дафина се хвърли в реката – таман беше придошла, дълбока и буйна. Защо стана тъй, никой не разбра, ала жената беше безумна, друга причина не ù трябваше. Повече не се върна и детето слезе в селото. Познаха кое е и какво е, прибраха го и се опитаха на човек да го направят. Ала момичето човек не беше. Научи езика им, без да го проговори. Не се понрави на Елица, че с думи може да се лъже и сякаш новите ù познайници тъкмо за туй използваха думите. И други работи не хареса, а което пък ù се нравеше, не било съдено да бъде нейно…

Сама в размътено царство на сънища живееше и след бягството си от селото нямаше да потърси път обратно към хората. Обаче имаше на света човек, който търсеше път към самата нея в гората. Един ден Враната непривично закряска на перваза, стресна я и я подкани да ù покаже нещо важно. Отнесе я в зашеметяващ полет сред дърветата, дето Росен вървеше по влажната земя сред окапалите листа, с голяма торба на гърба си. Тайнствена сила го водеше по незнайна пътека все в правилната посока. Гласовете на неговите звънчета го викаха, сякаш бяха закачени по дърветата над главата му, макар да бяха далече, затворени зад стените на къщата. Призрачният звън би звучал заплашително за всеки друг, а него подканяше да продължава, подмамваше го, за да го събере с изгубената му изгора.

Враната кацна на един клон над младежа, а Елица се размърда и се събуди в тялото си. Скочи на крака и изтича сред гъсталака към мястото, където всички пътища свършваха и никой не би се досетил как да продължи. Само тя знаеше пролуката в скалите, откъдето можеше да се мине за дома ù. Друг не би поканила при себе си, ала почувства внезапен порив да посрещне единствения, на когото беше мила, макар той да не ù беше скъп. Девойката се промуши сред храстите и се появи пред объркания Росен.

– Слънце мое! Знаех, че ще те намеря – засмя се той. – Тук ли живя с майка си? Казваха ми: била си в най-затънтения край на гората и нямало да те видя отново, а ето че гласът на звънчетата ме доведе при теб…

Младежът ù говореше весело, но тя не можеше да му отвърне – хвана го за ръката ù го поведе по невидимата пътека към дома си.

Росен остана да живее при Елица. Тя не показа, че се радва на присъствието му, ала не се опита да го прогони. Младежът пое къщната работа, а всичко, с което се захванеше, му идеше отръки и се получаваше бързо и красиво, сякаш го е учил много лета наред. Искаше да се грижи за Елица, правеше всичко, за да я зарадва. Беше донесъл сечивата си и се захвана с нещо, дето друг майстор не би могъл да стори, ала на него се удаде. Събра медните и железни предмети от къщата и ги преправи на звънчета най-различни по вид. А гласчетата им сякаш звъняха с още по-ясен и омаен звук. Девойката ги закачаше по вратите и прозорците, висяха на гроздове от тавана или пред къщата, а вятърът ги караше да трептят и да изпълват въздуха с непознати гласове. По звученето на камбанките, които тя разместваше няколко пъти на ден, той можеше да познае дали е тъжна или весела, дали би го изслушала или предпочита да остане сама. С времето се научи да отгатва какво ù е на душата, да разчита погледите и жестовете ù.