Агоп Мелконян - За спасяването на света

А тя живееше в своя таен, горски свят, приемаше съществуването на Росен, ала странеше от него. Занимаваше се с домакинството – приготвяше странни гозби, в които слагаше билки от пръстените делви на майка си, та храната винаги имаше сладникав привкус. Често стоеше неподвижна край прозореца и се вслушваше в звуците на гората или часове наред разресваше гъстата си тъмночервена коса, която ù стигаше почти до коленете. Щом паднеше мрак, край огнището Росен ù разказваше случки – за себе си, за странстванията из безбройните села в планината, за легендите, които беше научил от жените в стана. Девойката го оставяше да говори, и си даваше вид, че се вслушва в приказките му, макар светът на хората да ù се струваше чужд и далечен.

– Майка ми не те мрази – рече ù той една вечер, защото беше забелязал искрите, прехвърчащи между двете. – Веднъж, още щом дойдохме в селото, те е видяла да разговаряш със старата Милуша. Затуй се е настроила против теб. Онази жена е магьосница – някога изгорила ризата на мама, за да остане завинаги при баща ми. Само веща жена би могла да го подучи какво да стори, обикновен човек не знае как да го направи… Оттогава двете враждуват. Майка разправя, че тази Милуша е зла юда и все гледа как да напакости някому…

Елица кимаше, за да покаже, че следи думите му. Знаеше, че старицата е горски дух, както и да я наричаха хората, но не вярваше, че е искала да ù навреди. Тъкмо напротив – струваше ù се, че юдата ù беше казала все разумни неща. Само дето не можеше да ги изпълни…

По-късно девойката се прибра в спалнята си и както всеки път залости вратата. Росен се сви на пода пред огнището и не подозираше, че слабостта, обземаща го подир мръкване, и дълбокият сън не са предизвикани единствено от изтощителната работа.

Росен така и не научи защо изгората му избяга от селото, защо изостави света на хората и се върна към дивото си съществуване в гората. Никой не знаеше, че онази вечер тя се сблъска неволно с чорбаджи Гюро. Беше се смрачило навън, а свещите още не бяха запалени, та в полумрака тя първо го сбърка с Деян и аха да се зарадва. Подир това я лъхна миризмата на люта ракия и различи разкривените черти на господаря на дома. Пиян беше, ала туй не я изненада – от месеци той все така ходеше, говореше завалено и едва се крепеше на краката си. Очите му бяха кървясали, лицето – мораво и се задъхваше.

Мъжът я притисна към стената, с едната си ръка я държеше здраво да не избяга, а с другата се опита да смъкне сукмана ù. Ризата ù се разтвори и той бръкна в пазвата ù. На Елица се прииска да му каже да не я стиска тъй силно, че я боли. Ала нямаше глас и не владееше думи, а той не вдигаше очи към лицето ù, за да му заговори с поглед. Опипваше я грубо и тя се уплаши, че ако помръдне, ще я удари. Не се страхуваше, че той ще я нарани, а по-скоро изпитваше ужас от това, което тя би могла да му стори, ако се разбеснее. А чорбаджи Гюро ù заговори на пресекулки:

– Реших що ще сторим… Ще се венчаем заедно с Деян и Миланка! Да… Добро ти правя, чедо. Теб никой ерген няма да те поиска, ама аз не съм придирчив човек. Две булки ми взе Бог, но ето – трета ми праща. Едно време майка ти не ме щеше, но ти ще си по-добра от нея…

Елица едва си поемаше дъх, ала без сама да разбере как, за първи път през живота си използва гласа си – беше нещо средно между вик, стон и хлипане, а звукът прозвуча толкова нечовешки, че тя сама потрепери. Гюро най-сетне я погледна в очите. Тя опита да се засмее, но изражението не ù се подчини. Усмивката ù се получи така хищна и разкривена, та мъжът я пусна и отстъпи назад. Загледа я сякаш рогатият седеше отпреде му, а подир туй се прекръсти. Отдръпна се и кой знае какво щеше да стори, но Елица не го дочака, ами се втурна към стаята си.

Преди изгрева си тръгна. Не бе само заради страха, че насила ще я венчаят за чорбаджията. Още щом Деян беше отвърнал поглед от нея, дорде седеше в стаята му, готова на всичко… Още тогава беше разбрала, че няма да стане човек. В гората трябваше само да чака. Злият дух вече не спеше, а я търсеше. Тя чувстваше, че скоро ще я открие.

Онази зима беше мека, но скоро снегът затрупа всички пътища в планината. Животът в скривалището сред скалите продължаваше да тече все по същия начин, но обитателите му чувстваха, че нещо предстои да се случи. Годината си отиваше, дните ставаха по-кратки и Елица все по-рано се затваряше сама в спалнята.

Празниците и постите не спазиха, пък и как ли ще ги спазят! Ала в навечерието на Мръсните дни Росен сложи чесън и глог на всички места, откъдето влизат злите сили – вратата, прозорците, комина. Елица го остави да прави каквото си иска, и шеташе по своите неща – сготви, дълго реса косите си край огнището и размести камбанките в стаята, дорде ги нареди така, че да звънят както ù харесва. През цялото време бе замислена и гледаше младежа с подигравателна усмивка. Той направи всичко, за да държи злите сили извън къщата, ала не можеше да прогони нея.