Агоп Мелконян - За спасяването на света

Остатъка от нощта Елица прекара, като почисти кръвта от пода и стените. Преди зазоряване отиде на реката да изпере оцапаните си дрехи в ледената вода. Опитваше се да не мисли, да не съжалява, да не си представя лицето на Дафина. Привлечени от острата миризма, край нея долетяха на ято нави – духове на некръстени, без време поминали се дечица, приели облика на черни пиленца, колкото орлета. Не смееха да я доближат, пърхаха встрани от нея и кълвяха алените петна по снега, пиеха от тъмните струйки в бистрия поток. Бяха грозни и кръвожадни, но не ù вдъхваха страх, а съжаление. Тя беше като тях, не можеше да се пребори със себе си. Този път беше спасила живота на Росен, ала неговият сетен час наближаваше.

Някога се опита да подтисне надигащата се сила. Беше готова на всичко, та да ù се противопостави. Искаше да остане в селото, да ходи в черквата, да се прекръства и да почита светците. Би се омъжила за някой вдовец да му гледа децата, да му чисти и пере, да шие вечер край огъня… Трябваше да задуши убийствения порив в душата си. А знаеше само един начин.

Тайнствената старица Милуша не дойде в селото с чергарите, макар да се увърташе около стана им. Изглеждаше скромна и кротка жена на преклонна възраст, ала никой не я канеше край огъня си, нито ù предлагаше подслон или храна. Свилна я гледаше със злоба – също толкова силна, колкото омразата ù към Елица. А старата не обръщаше внимание на тая враждебност. Още при първото отиване на девойката край лагера двете се срещнаха.

– Ти си много силен дух! – рече старата жена и набръчканото ù като изгнила ябълка лице доби спаружен вид. – Чувствам те! Горко ù на тази планина, щом и с теб ще трябва да се пребори…

Девойката не я слушаше, беше забелязала друго. Старицата говореше нейния собствен език – този без думи, само от погледи, усмивки и кимания. Владееха го еднакво добре, жената обаче по навик предпочиташе да говори. Обвиняваше я, че ще стане зла като баща си – непознатият и неназованият, най-страшният от всички злосторници. Елица вдигна глава и остави истинските ù чувства да я залеят – страх и безсилие. Тя не желаеше да върши зло, ала не знаеше как да спре.

– Силата ти е голяма, татко ти те управлява… Знаеш ли го кой е? Не ти трябва и да знаеш!… Ала майка ти е била добра жена. Хубавото си взела от нея. има нещо човешко в теб, грижа те е… Сама не ще овладееш бурята, а само ако намериш още някого…

Старицата се замисли, а подир туй на устните ù се появи особена усмивка.

– Мъж ти трябва, семейство. За кръв иде реч – или ще се пролее твоята, или ще стане страшно… Не, не ме гледай тъй, няма да умреш. Ще ти кажат, че е грях, ако не си венчана, ала да останеш самотна ще бъде по-лошо. Най-голямата мощ се крие в жената, когато е сама със себе си, недокосната и със свободно сърце – за никого не я е грижа, никого не чака, не милее за своите.

Елица кимаше, макар да не разбираше всичко, което ù говореше Милуша. Чувстваше, че в думите на старицата има истина – край Деян не мислеше лошо, той сякаш прогонваше виденията за кръв и разруха, тя усещаше, че ако заспи до него, няма да сънува кошмари.

– Сигурно си залюбила някого? Трябва силно да го любиш този, при когото ще идеш. Важното е любов много да има, иначе ще се ожесточиш и по-лошо ще стане. Разбираш ли?

Девойката поклати глава и благодари на старицата с поглед. Още тогава чувстваше, че Милуша не е каква да е жена. Даже някой да ù беше казал, че такива ги наричат „юди“, не би се уплашила. Вярваше в чутото и беше готова да го стори. Искаше Деян да я освободи от разрушението. А той я отблъсна.

Елица знаеше, че с падането на нощта няма да може да се сдържи, свършиха се силите ù да се бори. Миризмата на майчината ù кръв я озвери и само слънчевата светлина я възпираше да се преобрази. Очите я боляха от отблясъците на снега и тя прекара деня свита в кьошето, закрила лицето си с ръце. В другата стая Росен шеташе нещо и от време на време неволно закачаше камбанките, които се обаждаха свенливо. Дори техният звънлив шепот не можеше да я успокои, нито присъствието на младежа ù вдъхваше сигурност.

Когато мръкна и пълната месечина огря къщата, девойката излезе от спалнята си. Оправи с пръсти разбърканите си коси и приглади дългата си везана риза, ала знаеше, че няма да остане дълго тъй спретната и скоро ще изгуби образа си. Росен беше коленичил край огъня и тя приседна до него. Сложи ръка на рамото му и той се обърна към нея.

– Толкова си… тъжна – прошепна той. – Усмихни ми се!