Агоп Мелконян - За спасяването на света

Елица поклати отрицателно глава. Погледна към прозорците и тавана, където беше закачила десетките звънчета. Нямаше други съдове и железни предмети, които младежът да преправя заради нея. Беше свършил работата си, тя не се нуждаеше от присъствието му. А камбанките тази вечер мълчаха злокобно. Вятърът, който ги караше да звънтят почти непрекъснато, беше изчезнал. Не искаха да говорят от ничие име. Бяха затаили дъх, сякаш предчувстваха, че гибел е надвиснала над техния създател. Росен погледна към творенията си и като че отгатна мисълта на девойката.

– Не искаш повече звънчета, нали?… Усмихни се и ще ти дам сърцето си!

Елица отново закима непреклонно. Сърцето му – тя и без туй щеше да го вземе съвсем скоро. Щеше да го изтръгне топло и туптящо от гърдите му, не ù трябваше ничие позволение. Обзе я трепет, тъй като щеше да се превърне в онзи свиреп звяр, от когото цял живот се бе страхувала. Вечното зло се надигаше. Припомни си мълчанието на майка си, злите усмивки на момичетата от селото, безразличието на чорбаджийския син. Тя искаше да крещи и проклина, но не можеше – никога не бе изрекла нито дума, никой не ù помогна да стане човек. Неясните, несбъднати мечти да я залюби Деян, да я разберат и приемат хората трябваше да бъдат заменени с нещо. С кръв…

Девойката гледаше Росен и усещаше как се изпълва с ярост към него. Нямаше причина, тя дори не се опитваше да измисли причина, поради която да го разкъса. Щеше да умре, защото не я беше изоставил – най-близкият загива първи… Пред очите ù тъмнееше и не чувстваше тялото си като свое. Беше като пашкул, от който ще изпълзи отровен паяк наместо прекрасна пеперуда. Превръщането бе постепенно, ала щеше да остане завинаги. Знаеше, че веднъж вкусила човешка плът, никога няма да възвърне предишния си облик.

Младежът вдигна глава и като че съзря промяната. Беше застинал и я наблюдаваше – как ноктите ù потъмняват и се удължават, как чертите ù се изострят, а в зелените ù очи заискряват безумни пламъчета. Не толкова тялото ù се преобразяваше, а пламъкът на душата ù се вледеняваше и отнемаше всяко нежно чувство от нея. Отблясъците на огъня ù придаваха свиреп израз и разлюляваха призрачната ù сянка из стаята. Росен не изглеждаше ужасèн, нито изненадан, а сякаш предчувстваше съдбата си и я беше приел. Вдигна ръка към лицето ù, спря се и не посмя да я докосне.

– Няма ли да ми се усмихнеш за последен път? – попита.

Макар думите му да бяха изречени кротко, на нея ù се стори, че заехтяха из стаята… и отвъд, из цялата планина и в царството на духовете – сигурно дори и баща ù, онзи, неназованият, успя да ги чуе. Елица потръпна от звука на гласа на единствения си другар и… се усмихна. Ала не така, както той искаше да я види, а с онази другата усмивка – подигравателната, злата… Беше я научила не от зверовете в гората, а от хората. Беше усмивката, която принуди чорбаджи Гюро да я пусне и да се прекръсти. Онази, която накара Деян да я отблъсне и изпъди. Той сега беше далече, ала щеше да открие и него. По-късно… Много хора имаше да посети.

Девойката не можеше да се сдържа повече, хвърли се към Росен, острите ù нокти раздраха ризата му, а той не се отдръпна – продължаваше да стои като зашеметен и да се взира в лицето ù. Тя посегна към мургавото му тяло и погледът ù се спря върху амулета на гърдите му. Не беше обикновено късче дърво, ами плочка от глог, а на нея беше изобразено с изящна дърворезба кръгло око. Висеше около шията му не на връзка, а на тънка златна плитка – майка му я беше изплела от собствените си коси. Елица се поколеба, ала едва усети съпротива от допира. Косите се разнищиха, заклинанието на самодивата се разпадна в ръцете ù, тя без усилие свали омагьосания предмет и го хвърли в огъня.

Росен сякаш се сепна от унеса си и посегна към огнището да го извади. Искрите опариха ръката му и той се дръпна. Погледна Елица и тя усети как сред опустошителната ù ярост се прокрадва още нещо. Дървеното око, превърнало се в пепел, не можеше да я спре, ала вече се взираше в очите на младежа – истинските, черни като нощното небе, дълбоки като бездънни кладенци. Единствените очи, дето я гледаха с кротко обожание, единствените, които я намираха за хубава, единствените, в които срещаше безгранична вяра. Един Росен не виждаше в нея баща ù – злия, свирепия, омразния. Навярно затуй не се плашеше – познаваше я по-добре, отколкото тя сама знаеше себе си.

Спря се объркана и се загледа в огъня. Можеше да открие мнозина, на които да отмъщава, ала нямаше да срещне друг, дето да я обича. Засмя се, този път от облекчение, а младежът отвърна на усмивката ù. Милуша ù беше рекла, че за да спре злата сила, трябва да има много любов. Росен толкова я любеше, та стигаше и за двама им. А тя… Защо го беше оставила в дома си? Защо го защити от бродницата Дафина? Защо не го пропъди да върви по пътя си далече от нея? Може да имаше причина. Елица потрепери и се отпусна безсилна в прегръдките му, а той ù зашепна нещо ласкаво.