Агоп Мелконян - За спасяването на света

Необясним полъх разлюля камбанките в стаята, те се пробудиха и зазвъняха.

Редактира: Иван Крумов

Публикации:

1. Антология „Таласъмия 2008-2009“ – „Квазар“ и „Уибробия“, 2010 г.

Агоп Мелконяне роден в Бургас през 1949 г. Началното си образование получава в бургаското арменско училище, а средното – в Електротехникума в гр. Пловдив. През 1974 г. завършва машинно инженерство в Политехническия университет, но нито ден не работи като инженер. Влече го писането, затова записва и завършва журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски“ през 1977 г.

Като поет дебютира през 1968 г., а в областта на прозата започва да се изявява през 1972 г. Над 25 години работи във вестник „Орбита“ като водещ журналист. Автор е на десетки хиляди научнопублицистични статии, намерили място по страниците на централния и периодичен печат, на сборници с фантастична проза, на пиеси и драматургични адаптации. Сред най-популярните му творби се нареждат „Спомен за света“, „Греховно и неприкосновено“, Via dolorosa, „Сенки от плът“, романът „Смърт в раковината“. На театрална сцена се играят пиесите му „Антиутопия“ и „Страхът живее в нас“. Последната му книга с фантастична проза е „Суматоха за душите“. Той е първият носител на наградата „Гравитон“, а през 2006 г. на прегледа „Еврокон“ в Киев е номиниран за званието „най-добър писател-фантаст“ на Европа за 2006 г.

Наред с активната писателска дейност А. Мелконян е един от основателите на специалността „Арменска филология“ в СУ „Св. Кл. Охридски“, където преподава „История на арменската литература“. Създава собствено издателство „Ерато“, чийто приоритет е поетичната класика, от която издава 22 заглавия. В продължение на пет години списва и издава собствено литературно списание „Зона F“.

За своите сънародници Мелконян написва и режисира пиесите „Къде беше, Господи“ и „Свята пръст“, които се играят на сцената на арменския любителски театър „Сундукян“.

През годините активно се занимава и с преводаческа дейност, като превежда от руски – предимно фантастика, и от арменски – класическа и съвременна поезия. По-голяма част от неговите преводи намериха място в поетичния сборник „Светът пред мене е прозорец…“, издаден след смъртта му.

Посмъртно беше издадена и стихосбирката с личните му стихове „… територия, недокосната от позори“. Неговият талант навярно щеше да продължава да ражда нови послания към читателя, ако коварна болест не бе прекъснала пътя му през юли 2006 г.

А лександър Карапанчеве завършил турска филология (и втора специалност – руски език) в СУ „Климент Охридски“. Като офицер от запаса изкарва преподготовка във Военната академия и затова понякога се шегува, че е… академик.

Над 30 години работи като редактор. Влиза в екипа на „ФЕП“ – първото ни профи списание за фантастика, и е сред основателите на три издателства за супержанра („Ролис“, „Орфия“, „Аргус“).

Има разни лица за изява: прозаик, поет, журналист, съставител на 20-ина антологии, библиограф и колекционер… Автор е на сборника „В епохата на Унимо“, донесъл му награда от Еврокона в Чехия (2002), и на стихосбирките „Топлото ключе на живота“ (2010) и „Да направиш вкусолет“ (2011). Не му липсват наши отличия за разкази или издателска дейност.

И още: член-основател е на клубовете „Златното перо“ и „Иван Ефремов“. Без да има агентурно минало, става първият чуждестранен гост на най-големия руски НФ фестивал „Аелита“. От три години е секретар на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“.

Ангелина Илиева(Йоан Владимир) разказва:

Казвам се Ани Илиева и нямам нищо общо, даже не се понасям с една друга, която има същите имена. Онази е завършила българска филология много отдавна, после била журналист, после коректор, редактор, напоследък го раздава учèн. Написала е някакви нескопосни разказченца и от срам ги отпечатала под мъжки псевдоним. Даже има спечелени някакви награди съвсем неправомерно, както е известно на всички. Скучна личност като цяло и слава богу, че нямам нищо общо с нея.

Аз от своя страна съм готина и чисто руса, по наследство ми е от баба ми Агнес. Моята баба Агнес е датчанка, прочута плетачка на рибарски кошници, така се запознала с дядо, като се опитвала да му продаде кошница, докато се мотаел край копенхагенските солници. Дядо беше помощник-капитан на кораб, още му пазя лулата с инкрустирана котвичка и надпис БМ Р. Това БМ Р е всъщност БМФ, ама поизтрито от единия край. Като пред очите ми е как пафкаше с тая лула и куцаше с единия крак. Майтапехме се с него, че ако сложи една превръзка на окото, съвсем ще заприлича на стар морски вълк. Пък той отвръщаше, че не бивало да си личи, и с баба се споглеждаха малко смахнато. Нощем съм ги виждала да слизат двамата в мазето и да се суетят над един сандък с голям катинар и малки свастики по него. Не знам какво стана с тоя сандък, изчезна от мазето в нощта, когато се премести крушата. Имахме в двора една много стара круша, растеше си отпред най-спокойно, пък една сутрин гледаме, че вече расте отзад до сайванта и дворът е целият разкопан на дълбоки ями. Същата нощ изчезна и сандъкът с катинара и свастиките.