Агоп Мелконян - За спасяването на света

Никой не я потърси.

Чорбаджи Гюро си беше легнал рано и Елица чу задавеното му хъркане още от първия кат на къщата. Странен бе този мъж: кокалест и прегърбен, с олисяло теме и сипаничаво лице. С особен поглед я гледаше, откак стрина ù Гюровица се спомина по Йордановден. Девойката все странеше – колкото синът ù беше приятен, толкова бащата я отблъскваше. Усещаше защо майка ù е избягала, догаждаше се и защо Гюро я прибра при себе си, но не ù се мислеше – друго ù беше казала старата Милуша и му беше дошло времето да го стори.

Елица смъкна престилката и сукмана си. Винаги ги слагаше с нежелание, притесняваха я, а забрадката най ù пречеше. Макар да се носеше сплетена на плитка, все разни непокорни къдрици се измъкваха изпод кърпата. Само по риза, девойката разплете и разреса косите си, изми се, постоя нерешително, пък отиде в стаята на Деян. Приседна на миндера да го чака, и отново се унесе в спомени. Дълго време мина и беше задрямала, та се стресна, щом едрото му тяло се изправи на вратата. Той пристъпи към нея с изненадано лице, като че се чудеше дали не е объркал пътя в тъмното.

– Що дириш тука?

Нямаше как да му отвърне, и го погледна подканящо. Той беше мъж, той трябваше да знае. И да я беше страх, вече бе решила и сама в ръцете му се оставяше. Да стане, а после за нищо нямаше да го моли, на никого нямаше да каже – и да ù се приискаше, не можеше.

– Не те ли е срам, Миланка за дружка те има…

Елица се взираше настойчиво в бистрите му сини очи, помръкнали в сумрака на стаята, като че се мъчеше да му обясни. Усмихна му се, ала той не можеше да я разбере, по-скоро – не искаше. В погледа му имаше смесица от колебание и объркване.

– Миланка любя, а теб не ща и да те знам. Махни се.

Не го изрече със злоба, но в миг и последната ù надежда се срина. Не беше заради Миланка. Не беше Деян толкова благопристоен – тя го беше виждала да се търкаля по поляните с мургавите дъщери на чергарите, които живееха на стан край селото. Тогава с тях не си търсеше оправдания… Заради нея беше. Защото бе дребна и мършава, а кожата ù беше светла, но безкръвна, сивкава като речните камъни. Защото очите ù бяха блатнозелени, а косите ù – тъмночервени, приличаха на къносани, а не бяха. Защото беше копеле, не можеше да стане лазарка, нито сваха, нито кумица… и да се венчае за ерген не можеше.

Девойката потърси някаква милост в израза на лицето му, но той не я гледаше, не я искаше, обърна ù гръб. Елица се прибра в стаята си и горчиви сълзи се стичаха по лицето ù.

Ония дни Елица обикаляше из къщата като от гръм ударена. Нямаше глас да кресне, нито думи да каже някому, нито вярваше в добрия бог, за да му се помоли. Шеташе по навик, но не се замисляше какво върши. Даде зърно на котката и сипа мляко на свинете, пресоли манджата, а яйцата на кокошките не прибра и те взеха, че се излюпиха. Чорбаджи Гюро все в кръчмата седеше и нехаеше, а Деян отдалеч я заобикаляше и не посмя да я сгълчи.

Имаше нужда от добра дума девойката и, като превали неделята, излезе в покрайнините на селото. Чергарите бяха дошли подир края на жътвата, когато дните започнаха да захладняват. Разположиха катуна си на поляна край реката, близо до последните къщи. Бяха трийсетина души, може би повече – децата им, гонещи се около шатрите, сякаш нямаха брой. Жените бяха стройни и красиви, с буйни черни коси и очи, които разпалваха искри в сърцата и на най-набожните селяни. Мъжете имаха сериозни лица, усмихваха се сдържано, пазеха сърдечността за своите си.

Скитниците бяха занаятчии – майстори ножари, медникари и дърворезбари. Заселваха се на оживено място, където се събираха много пътища, продаваха стоката си, а после някое време отново поемаха на път. През селото минаваха търговци и гурбетчии, та чергарите бяха решили да зимуват в околностите. Отпред, край пътя, бяха наредили съдове, сечива и украшения. Близо до склона имаше сергия с всякакви по размер хлопки и десетки медни неща – купи, тави, менчета и котлета. Елица обичаше да ходи там при звънчетата – малки и големи, излъскани до блясък или потъмнели от времето, с най-различен вид и звучене. Стояха наредени върху шарена покривка на земята, но част от по-дребните бяха накичени върху клоните на нисък храст. Дори най-лекият повей ги разлюляваше и ги караше да звънят. От сливането на гласовете им се получаваше приказна песен – всеки път различна, но изпълнена с чувство, което само девойката можеше да усети. Тя знаеше, че има нещо по-особено в тия звънчета – те бяха получили омайна сила от ръцете на майстора си.