Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Чиста случайност! — прекъсна го Фродо.

— Не знам, не знам. Добре, нека е случайност. От тази случайност положението ти стана опасно.

— То едва ли би могло да се влоши — каза Фродо. — Знаех, че тези конници ме преследват; но сега поне изглежда, че са ме изтървали и са си заминали.

— Не разчитай на това! — рязко възрази Бързоход. — Те ще се върнат. И още ще дойдат. Има други. Аз знам броя им. Познавам тези Конници. — Той помълча и погледът му беше студен и твърд. — А на някои хора в Брее не може да се вярва. Бил Папратак например. Лоша слава се носи за него в Брее и съмнителен народ чука на портата му. Сигурно сте го забелязали в компанията — смугъл, ухилен тип. Шушукаше си много интимно с един от южните пришълци и двамата се изнизаха навън веднага след твоята „случайност“. Не всички южняци имат добри намерения; колкото до Папратак, той би продал каквото и да било на първия срещнат или пък би сторил зло просто за удоволствие.

— Какво ще продаде Папратак и какво го засяга моята случайност? — запита Фродо, все още решен да не разбира намеците на Бързоход.

— Вести за теб, разбира се — отвърна Бързоход. — Някои хора много биха се заинтересували от разказа за твоето изпълнение. След това едва ли ще имат нужда да узнаят истинското ти име. Струва ми се повече от вероятно да го чуят, преди още да е изтекла нощта. Стига ли ти това? За наградата решавай сам — дали ще ме вземеш за водач, или не. Но мога да ти кажа, че познавам всички области от Графството до Мъгливите планини, защото дълги години съм бродил из тях. По-стар съм, отколкото изглеждам. Мога да ви бъда полезен. От днес нататък ще трябва да напуснете открития път; Конниците ще дебнат по него и денем, и нощем. Можете да избягате от Брее. Докато грее слънце, навярно ще ви оставят да пътувате, ала няма да стигнете далече. Ще ви нападнат из пущинака, на някое диво място, където няма кой да ви помогне. Искаш ли да ви намерят? Те са страшни!

Хобитите го погледнаха и с изненада забелязаха, че лицето му е болезнено изкривено, а ръцете му са се вкопчили в подлакътниците на креслото. В стаята цареше покой и тишина, светлината сякаш бе помръкнала. Бързоход дълго седя, без да ги вижда, като че крачеше из някакъв далечен спомен или се вслушваше в недоловими нощни звуци.

— Това е! — извика той накрая, прокарвайки длан по челото си. — Може би знам за преследвачите повече от вас. Вие се боите от тях, но страхът ви още не е достатъчен. Утре ще трябва да избягате, ако можете. Бързоход знае как да ви преведе по незнайни пътеки. Ще го вземете ли?

Настана тежко мълчание. Фродо не отговаряше, съмнения и страх объркваха мислите му. Сам се намръщи, погледна господаря си и накрая не издържа:

— С ваше разрешение, господин Фродо, аз бих казал не ! Тоя Бързоход тука ни предупреждава и казва „пазете се“. На това отвръщам да и нека да започнем най-напред с него. Той идва от Пущинака, а аз никога не съм чувал хубави думи за подобни хора. Ясно е, че знае нещо, дори повече, отколкото ми се нрави, но това не е причина да му позволим да ни отведе на някое диво място, където няма кой да ни помогне, както сам каза.

Пипин смутено се въртеше на стола си. Вместо да отговори на Сам, Бързоход обърна проницателния си поглед към Фродо.

— Не — бавно произнесе Фродо с наведени очи. — Не съм съгласен. Мисля… мисля, че в действителност не си такъв, на какъвто се правиш. Започна да говориш като хората от Брее, но гласът ти се промени. И все пак Сам е прав в едно: не виждам защо ни предупреждаваш да се пазим, а после искаш да те приемем на вяра. Защо се преструваш? Кой си? Какво знаеш в действителност за… за моите работи и откъде си го узнал?

— Урокът по предпазливост бе добре усвоен — мрачно се усмихна Бързоход. — Но предпазливостта е едно, а колебливостта — съвсем друго. Сами вече никога не ще стигнете до Ломидол и единственият ви шанс е да ми се доверите. Трябва да решавате. Готов съм да отговоря на някои въпроси, ако това може да ви помогне. Но дали ще повярвате на разказа ми, ако още не сте сигурни в мен? Слушайте все пак…

В този миг на вратата се почука. Появи се господин Мажирепей със свещи, а след него Ноб носеше кофи с гореща вода. Бързоход се отдръпна в един тъмен ъгъл.

— Дойдох да ви пожелая лека нощ — каза стопанинът, слагайки свещите по масите. — Ноб! Отнеси водата в стаите!

Мажирепей затвори вратата.

— Такива ми ти работи — започна той колебливо и смутено. — Ако съм объркал нещо, искрено съжалявам. Но ще се съгласите, работата край няма, а пък аз съм зает човек. Обаче тая седмица-две неща ми пришпориха паметта, дето се вика, пък дано не е много късно. Разбирате ли, бяха ме помолили да гледам за хобити от Графството, особено за един на име Торбинс.