Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Тази книга се занимава преди всичко с хобитите — от нейните страници читателят може да узнае много за техния нрав и нещичко за историята им. Допълнителни сведения има и в извадките от Червената книга на Западния предел, които вече бяха публикувани под заглавието „Хобитът“. Те са извлечени от началните глави на Червената книга, съчинени от самия Билбо, първият световноизвестен хобит, и озаглавени от него „Дотам и обратно“, тъй като разказват за пътешествието му на изток и завръщането му — едно приключение, което по-късно въвлякло всички хобити в описаните тук велики събития от онази епоха.

Но навярно мнозина биха пожелали още отначало да узнаят нещо повече за този удивителен народ, други пък може да не разполагат с предишната книга. За тия читатели сме подбрали бележки по основните въпроси на хобитознанието и припомняме накратко първоначалното приключение.

Хобитите са скромен, но много древен народ, далеч по-многоброен в миналото отколкото днес. Обичат мира, покоя и хубавата орна земя, любимите им места са спретнатите, грижливо обработени уединени краища. При все че изкусно боравят с инструменти, те нито разбират, нито ползват (пък и никога не са ползвали) каквато и да било машина, по-сложна от ковашки мех, воденица или ръчен стан. Дори в добрите стари времена те странели от „Големия народ“, както ни наричат, а днес са почти неоткриваеми, защото с ужас ни отбягват. Надарени са с остър слух и зорки очи, пъргави и ловки са, макар че имат склонност към напълняване и не обичат излишната припряност. Открай време владеят изкуството да изчезват бързо и безшумно, щом насреща им затрополят досадните едри човеци; постепенно са развили това умение дотам, че хората биха го сметнали за вълшебство. Но всъщност хобитите никога не са се отдавали на магьосничество и неуловимостта им се дължи единствено на професионално съвършенство, стигнало (чрез наследственост, практика и неразделна дружба с природата) до висота, недостъпна за по-едрите и тромави народи. Защото те са малки същества, по-дребни от джуджетата. Високи са от два до четири фута. Всъщност днес те рядко достигат три фута, ала твърдят, че са издребнели, а в древността били по-едри. Според Червената книга Бандобрас Тук (Бикогласния), син на Исенгрим Втори, бил висок четири фута и пет инча и можел да язди кон. През цялата история на хобитите само двама прочути герои от древността са го задминали, но за този любопитен случай ще стане дума в настоящата книга.

Колкото до описаните в нашия разказ хобити от Графството, през своята епоха на мир и благоденствие те били весел народ. Носели пъстри дрехи, като най-обичали жълтия и зеления цвят, но рядко надявали обувки, защото на ходилата имали дебела и жилава кожа, обрасла с гъсти и къдрави косми, наподобяващи косата им — обикновено кестенява. Тъй че обущарството, за разлика от останалите занаяти, не било на почит сред тях, но с дългите си изкусни пръсти хобитите умеели да изработват много други полезни и хубави вещи. Лицата им обикновено не били толкова красиви, колкото добродушни — широки, яснооки, червенобузести, с уста, винаги готова за смях, за ядене и пиене. А и хобитите на драго сърце се смеели, ядели и пиели, обичали да се шегуват простодушно по всяко време и се хранели по шест пъти дневно (стига да имало с какво). Били гостоприемни, обожавали забавите и подаръците, които охотно раздавали и още по-охотно получавали.

Очевидно е, че въпреки по-сетнешното отчуждение хобитите са наши роднини — много по-близки нам от елфите и дори от джуджетата. В древността те говорели човешки езици, преиначени по тяхному, а не се отличавали от хората и по онова, което обичали или мразели. Ала вече не може да се открие каква точно е връзката ни с тях. Произходът на хобитите се крие в забравените днес Древни времена. Елфите единствени все още пазят летописи за онази изчезнала епоха, но техните легенди предават главно собствената им история, в която хората се появяват рядко, а хобитите изобщо не се споменават. И все пак ясно е, че хобитите са живели мирно и кротко в Средната земя дълги години, преди другите народи да им обърнат внимание. В края на краищата светът бил пълен с безброй чудновати създания, та тия дребни човечета не изглеждали кой знае колко важни. Но в дните на Билбо и неговия наследник Фродо, без сами да го желаят, те изведнъж станали и важни, и прочути и неведнъж внасяли смут сред съветите на вълшебници и владетели.