Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Почивайте в мир до заранта! — каза тя. — Не обръщайте внимание на нощните звуци! Тук нищо не минава през прозорци и врати освен сиянието лунно, лъчите звездни и вятърът над хълма. Лека нощ!

Сред трептящи отблясъци и тихо шумолене тя излезе от стаята. Звукът на стъпките й бе като поток, който кротко се спуска от хълма по прохладните камъни сред нощния покой.

Том поседя мълчаливо край гостите, докато те се мъчеха да съберат кураж за някой от многото въпроси, които искаха да зададат. Сънят тегнеше над клепките им. Най-сетне Фродо запита:

— Стопанино, чухте ли моя зов, или просто случаят ви доведе в онзи миг?

— А, какво? — трепна Том, сякаш се разбуди от приятна дрямка. — Дали съм чул твоя зов? Не, не съм чул — бях увлечен в песента. Случаят ме доведе, ако наричаш това случай. Нямах такова намерение, макар че ви чаках. Бяхме чули новини за вас и узнахме, че сте се залутали. Досещахме се, че не след дълго ще слезете към реката — всички пътеки водят натам, към Върбоструйка. Могъщ певец е Стария Върбалан, трудно може дребният народ да избегне коварните му примки. Ала Том имаше заръка за натам и не смееше да се бави.

Сякаш отново го оборваше дрямка и той клюмна, но продължи с мек, напевен глас:

Той отвори очи и ги стрелна със сините пламъчета на погледа си.

Той млъкна, но Фродо не можа да се удържи от един сетен въпрос — онзи, чийто отговор най-силно искаше да узнае.

— Кажете ни за Върбалан, Стопанино — рече той. — Що за създание е това? Никога преди не съм чувал за него.

— Не, недейте! — възкликнаха Мери и Пипин в един глас и рязко се изправиха в креслата си. — Не сега! Не преди да се е съмнало!

— Правилно! — каза старецът. — Сега е време за отдих. Не са за слушане някои неща, когато светът тъне в сянка. Хайде, спете до зори, Том ви го повтаря! Нощен звук да ви не плаши, ни върбата стара!

С тези думи той духна лампата и със свещи в двете ръце ги изведе от стаята.

Дюшеците и възглавниците бяха меки като пух, а одеялата — изтъкани от бяла вълна. Хобитите се отпуснаха в дълбоките постели, придърпаха леките завивки и мигом заспаха.

В глухата нощ Фродо засънува, че лежи сред мрака. После видя как изгрява младата луна; под бледите й лъчи пред него се извиси черна скалиста стена, прорязана от тъмна арка като огромна порта. Стори му се, че нещо го издига, и като прелетя отгоре, той разбра, че скалите се извиват в планински пръстен, оградил просторна равнина, а сред нея като неръкотворна величествена кула стърчеше каменно острие. На върха бе застанала човешка фигура. За миг изгряващата луна увисна над главата й и проблесна в развяната бяла коса. Откъм мрачната равнина долетяха злобни крясъци и разногласен вълчи вой. Внезапно пред луната се мярнаха сенчестите очертания на огромни криле. Човекът вдигна ръце и от жезъла в десницата му лумна светлина. Могъщ орел се спусна надолу и го понесе. Гласовете заридаха, вълците заскимтяха. Прошумя мощен вятър и с него долетя тропотът на копита, които препускат, препускат, препускат откъм изток. „Черните конници!“ — помисли Фродо и се събуди, а тропотът още отекваше в главата му. Запита се дали някога отново ще събере смелост да напусне покоя на тези каменни стени. Лежеше неподвижно и продължаваше да се вслушва, но всичко бе спокойно. Накрая той се обърна на другата страна и отново заспа или заскита в някакъв друг сън, който щеше да забрави.

Край него Пипин спеше сладко, ала сънят му се промени и той се размърда със стон. Внезапно се събуди или помисли, че е буден, и отново чу в мрака звука, който бе смутил съня му: пук-пук, скръц — като клони, които се кършат под вятъра, вейчици пръсти, които драскат по стена и прозорец: драс, драс, драс . Запита се дали край къщата има върби и изведнъж изпита ужасното чувство, че не е в никаква къща, а във върбата и отново слуша как му се надсмива онзи отвратителен сух, скърцащ глас. Надигна се, усети под дланите си меките възглавници и успокоен си легна отново. В ушите му сякаш отекнаха думите: „Не бойте се от нищо! Почивайте в мир до заранта! Не обръщайте внимание на нощните звуци!“ И той пак заспа.