Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Хобитите не чуха по-нататък. Слънцето почти мигом потъна в дърветата зад тях. Пътниците с тъга си припомниха как полегналите вечерни лъчи искрят по вълните на Брендивин, как по прозорчетата на Фукови оврази пламват стотици светлинки. А тук се спускаха тежки сенки; клони и дънери надвисваха над пътеката с мрачна закана. Бледи мъгли се закъдриха над водите на реката, полепнаха по коренищата на крайбрежните дървета. От самата земя под краката им се надигаха мътни изпарения и се размесваха с бързо падащия мрак.

Пътеката едва се различаваше, а бяха толкова изморени. Краката им тежаха като олово. Странни потайни звуци пробягваха наоколо из тръстиките и храстите, а колчем вдигнеха очи към бледото небе, съглеждаха в дрезгавината по високия бряг и в покрайнините на гората да тъмнеят странни съсухрени лица, целите на бучки; бяха се вторачили в тях. Взе да им се струва, че местността е нереална, че се тътрят през зловещ, непробуден кошмар.

Все по-бавно се влачеха нозете им и хобитите вече нямаха сили за нова крачка, когато забелязаха, че започва плавно нагорнище. Реката забълбука. Сред мрака зърнаха да просветва пяната край малък водопад. После дърветата изведнъж свършиха и мъглите останаха назад. Излязоха от Гората и пред тях се разстла просторна ливада. Тясна и бързоструйна сега, реката весело подскачаше насреща им, проблясвайки тук-там под сиянието на ранните звезди.

Тревата под краката им бе мека и ниска, сякаш редовно я косяха. Покрайнините на Гората зад тях бяха подкастрени и спретнати като жив плет. Каменен бордюр ограждаше равната, добре поддържана пътека. Възвиха по нея към върха на, една могилка, посивяла в бледата звездна нощ, и нейде още по-високо, на един отсрещен склон, съзряха примигващите светлинки на самотна къща. Отново се спусна пътеката, после пак се издигна по дълъг и полегат тревист склон, право към светлината. Внезапно вратата се отвори и навън рукна поток от жълта светлина. Това бе къщата на Том Бомбадил — нито горе, нито долу, точно под хълма. Зад нея стърчеше сиво и голо възвишение, а по-нататък на изток в нощта се простираха мрачните очертания на Могилните ридове.

Хобити и понита се втурнаха напред. Вече бяха забравили половината си умора и всички страхове. „Хей! Насам, весел дол!“ — търкулна се насреща им приветствената песен.

И тогава друг ясен глас, древен и млад като пролетта, зазвъня сребристо, за да ги приветства с радостната песен на поток, заструил в нощта откъм яркото утро на планинските върхове:

Тази песен посрещна хобитите на прага и златна светлина ги обгърна.

Щом прекрачиха широкия каменен праг, четиримата хобити спряха и запримигваха. Намираха се в дълга стая, огряна от лампи, закачени по гредите на ниския таван. Високи жълти свещи горяха на масата от тъмно полирано дърво.

В дъното на стаята, с лице към входа, седеше жена. Дълга руса коса се къдреше по раменете й; туниката й бе зелена като млада тръстика, обсипана със сребърните мъниста на росата. Златният й пояс имаше формата на плетеница от перуники, изпъстрени с небесносините очи на незабравки. Край Нозете й, в широки съдове от кафява и зелена глина, плуваха бели лилии, сякаш жената се бе възкачила на трон сред езеро.

— Влезте, добри гости — изрече тя и хобитите познаха ясния глас от песента. Срамежливо пристъпиха още няколко крачки и ниско се поклониха. Чувстваха се смутени и недодялани като странници, които са почукали в крайпътен дом за глътка вода, а им е отворила прекрасна млада елфическа принцеса в премяна от живи цветя. Ала преди да отронят дума, тя леко прескочи лилиите и със смях изтича насреща им; при всяка крачка туниката й шумолеше нежно като ветрец над разцъфнал речен бряг.

— Елате, скъпи мои! — каза тя и хвана Фродо за ръка. — Смейте се, веселете се! Аз съм Златоронка, щерка на Реката. — Тя се плъзна леко край тях, затвори вратата и с разперени ръце се облегна на нея. — Да заключим нощта навън! Може би още се плашите от мъгли. Тая вечер сте под стряхата на Том Бомбадил.