Джон Толкин - Властелинът на пръстените

След дълго препъване покрай ручея те ненадейно излязоха от полумрака. Като през тясна портичка зърнаха напред слънчевата светлина. Когато достигнаха отвора, разбраха, че са минали през процеп във високия и стръмен, почти отвесен бряг. Трева и тръстика покриваха просторната ливада в подножието му, а в далечината се мержелееше друг, също тъй стръмен бряг. Златните лъчи на късния следобед стопляха и одрямваха закътаната долина. В средата лениво се виеше тъмнокафява река — стари върби я ограждаха, сплитаха клони над нея, задръстваха я с рухнали дънери и изпъстряха водите й с хиляди повехнали върбови листенца. Те капеха от клоните и пърхаха на жълти облаци из въздуха, понесени от топлия нежен ветрец, който повяваше меко из долината, шумолеше из тръстиките, проскърцваше в клоните на върбите.

— Е, сега поне имам представа къде сме! — извика Мери. — Вървели сме, кажи-речи, в обратна посока. Това е река Върбоструйка. Ще ида да поразузная.

Той излезе от сянката и изчезна сред високата трева. След малко се завърна с новината, че между урвата и реката почвата е съвсем суха, а на места твърдата земя стига чак до водата.

— Нещо повече — добави той, — по отсамния бряг криволичи нещо като пътека. Ако завием наляво по нея, току-виж сме излезли на изток от Гората.

— Не ще и дума! — каза Пипин. — Стига да продължи до края, вместо да ни отведе в някоя яма и там да ни зареже. Кой според теб е утъпкал там пътеката и защо? Сигурен съм, че не е било за наше улеснение. Вече съм много подозрителен към тая Гора и всичко из нея. Започвам да вярвам на старите приказки. Имаш ли представа колко ще трябва да вървим на изток?

— Никаква — отвърна Мери. — Изобщо не знам къде точно по Върбоструйка се намираме, нито пък кой може да идва насам толкова често, та да утъпче пътека. Но друг път не виждам и нищо не ми идва наум.

Нямаше какво да се прави. Един по един те се изнизаха от клисурата и Мери ги поведе по пътеката, която бе открил. Тревите й тръстиките бяха избуяли високо, на места се издигаха над главите на пътниците, но щом веднъж бяха намерили пътеката, не бе трудно да следват криволиците й по твърдата почва сред блата и езерца. Тук-там я пресичаха други поточета, извиращи от горските възвишения и устремени по плитки дерета към Върбоструйка. На тези места някой грижливо бе положил стари дънери или наръчи съчки.

Ставаше все по-горещо. Армии от всевъзможни мухи бръмчаха край ушите на хобитите, а следобедното слънце жареше гърбовете им. Най-после изведнъж навлязоха в рядката сянка на огромни сиви клони, надвиснали над пътеката. Крачките им ставаха все по-колебливи. Дрямката сякаш извираше от земята и пълзеше по краката им, меко се спускаше от въздуха по главите и очите им.

Фродо усети как брадичката му се отпусна и главата му клюмна. Току пред него Пипин падна на колене. Фродо спря и чу Мери да мърмори:

— Няма смисъл. Хич не мръдвам без почивка. Трябва да дремна. Хладно е под върбите. Няма мухи.

Фродо се разтревожи.

— Хайде! — викна той. — Още не е време за дрямка. Първо да се измъкнем от Гората.

Но другите вече не се интересуваха от нищо. Застанал край тях, Сам се прозяваше и тъпо примигваше.

Внезапно сънят обори и Фродо. Зави му се свят. В тежкия въздух не трепваше нито звук. Дори мухите не бръмчаха. Само в клоните горе тръпнеше тих, едва доловим звук, сякаш меко нашушваше тиха песен. Фродо повдигна натежалите си очи и видя над себе си надвесена стара, обрасла в мъх върба. Огромна му се стори тя, разперила нагоре клони като хищни ръце с безброй дълги пръсти, а в кривия чворест дънер зееха широки пукнатини и тихичко поскърцваха при всяко полюшване на клоните. Листата, затрептели на фона на яркото небе, го заслепиха, той се свлече и остана да лежи на тревата.

Мери и Пипин се потътриха напред и облегнаха гърбове на дънера. Разлюляното скърцащо дърво разтвори зад тях удобни вдлъбнатини. Те погледнаха нагоре, където сиви и жълти листа леко помръдваха пред светлината и пееха. Двамата затвориха очи и почти им се стори, че долавят думи, прохладни думи, нашепващи нещо за вода и сън. Поддадоха се на магията и бързо заспаха в подножието на огромната отколешна върба.

Фродо полежа, борейки се с тежката дрямка, после с мъчително усилие се изправи. Копнееше да се докосне до студената вода.

— Чакай ме, Сам — едва избъбри той. — Трябва малко… плакна краката.

В полусън се дотътри до другата страна на дървото, където дебели криви корени се спускаха в реката като възлести дракончета, проточили шии да утолят жаждата си. Яхна един от тях, цамбурна горещите си крака в прохладната мътна вода и изведнъж заспа така, облегнал гръб на дървото.