Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Зарадвани от мисълта да се изкатерят за малко над похлупака на Гората, пътниците отново се втурнаха напред. Пътеката хлътна надолу, после отново се заизкачва и най-сетне ги изведе в подножието на стръмния склон. Тук тя напускаше дърветата и се губеше сред тревата. Гората обграждаше хълма от всички страни и свършваше рязко като гъста коса около избръсната тонзура.

Криволичейки, хобитите поведоха понитата си нагоре. На върха спряха и се огледаха. Въздухът искреше под слънчевите лъчи, но леката мараня закриваше далечината от погледите им. По-наблизо мъглата почти бе изчезнала, макар че все още се криеше тук-там из гористите низини, а на юг продължаваше да се издига като пара или валма от бял дим над дълбоката падина, пресичаща Гората.

— Това — посочи с ръка Мери — е поречието на Върбоструйка. Тя извира от Ридовете и протича на югоизток през Гората, докато се влее в Брендивин оттатък Свършиплет. Нямаме работа натам ! Разправят, че долината на Върбоструйка е най-странното място в цялата гора… все едно, че е центърът, от който идват всички чудесии.

Останалите се взряха нататък, ала не видяха нищо освен мъгли над влажната и дълбока долина. Отвъд нея южната половина на Гората се губеше от поглед.

Слънцето вече напичаше върха на хълма. Навярно наближаваше единайсет, но есенната омара все още им пречеше да огледат другите посоки. Не успяха да различат на запад нито очертанията на Плета, нито долината на Брендивин оттатък него. На север, накъдето се вглеждаха с най-голяма надежда, не виждаха нищо, напомнящо тяхната цел — чертата на Големия източен път. Стояха на остров сред зелено море, а хоризонтът бе забулен.

Откъм югоизток хълмът беше много стръмен, сякаш склоновете му продължаваха да се спускат далеч под нивото на дърветата, досущ като бреговете на остров — нали всеки остров е планина, издигната над морските дълбини. Хобитите приседнаха на зеленото било и докато обядваха, поглеждаха надолу към горите. Когато слънцето превали пладне, те зърнаха далече на изток сиво-зелените очертания на Ридовете, лежащи извън Старата гора. Това много ги зарадва — приятно бе да видят каквото и да било извън пределите на гората. Не че възнамеряваха да тръгнат в оная посока, ако имаха избор — според хобитовите легенди Могилните ридове имаха не по-малко зловеща слава от самата Гора.

Най-сетне се наканиха да продължат. В северозападното подножие пътеката отново се появи, но не бяха изминали много, когато откриха, че тя упорито завива надясно. Скоро взе да се спуска стръмно надолу и те предположиха, че води в най-нежеланата посока — към долината на Върбоструйка. След кратък спор решиха да напуснат тая измамна пътека и да се отправят на север; макар и да не го бяха видели от върха, Пътят трябваше да е нейде там, и то не много далече. Пък и на север, вляво от пътеката, теренът изглеждаше по-сух и по-открит. Нагоре се издигаха склонове, където дърветата оредяваха, борове и ели заменяха дъбовете, ясените и другите странни, безименни дървета на горските дебри.

Отначало изборът изглеждаше подходящ — придвижваха се доста бързо, макар че всеки път, когато успяваха да зърнат слънцето от някоя поляна, откриваха, че необяснимо са се отклонили на изток. Но след известно време дърветата отново почнаха да се сгъстяват точно там, където, отдалече бяха изглеждали редки и тънки. Ненадейно изникваха дълбоки дерета като коловози от гигантски колесници. Срещаха широки ровове и хлътнали, отдавна изоставени пътища, задръстени с къпини. Като че нарочно всички тези препятствия пресичаха пътя им и можеха да се преодолеят само с цената на мъчително спускане и катерене, а с понитата това бе трудно и изморително. Дъното неизменно се оказваше запълнено с гъсти храсти и преплетени буренаци, които незнайно защо ги възпираха от лявата страна и отстъпваха само ако пътниците завиваха надясно. Вечно се налагаше да повървят по дъното, преди да открият как да се измъкнат от дола. А изкатереха ли се навън, дърветата изглеждаха още по-гъсти и мрачни. Все по-трудно намираха път нагоре и наляво и те по неволя вървяха надясно.

Подир час-два бяха изгубили всякакво чувство за ориентация; знаеха само, че отдавна са престанали да се движат на север. Нещо ги бе отклонило и те просто следваха отредената им посока — не към покрайнините на Гората, а на югоизток, към най-гъстите дебри.

В късния следобед криво-ляво се спуснаха до дъното на една падина, по-широка и по-дълбока от всички срещани досега. Тъй стръмни и надвиснали бяха склоновете, че се оказа невъзможно да се измъкнат откъдето и да било, без да изоставят понитата и багажа. Оставаше им само да следват оврага — надолу. Почвата стана мека, на места мочурлива, по склоновете се появиха изворчета и не след дълго пътниците крачеха покрай поток, който бълбукаше из обраслото си корито. После наклонът се увеличи, потокът набра сили, зашумя и бързо заподскача надолу. Намираха се в дълбока, усойна клисура, заслонена от дърветата високо горе.