Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Малко след шест часа петимата хобити бяха готови за път. Шишко Болгер още се прозяваше. Безшумно се измъкнаха от къщата. Хванал за юздите натовареното пони, Мери ги поведе по пътеката, която минаваше през гъсталака зад дома и после пресичаше нивята. Листата на дърветата блестяха и всяка вейка ръсеше капчици; тревата бе посивяла от хладната роса. Наоколо цареше покой и далечните звуци им се струваха близки и ясни — кокошки кудкудякаха из нечий двор, някъде се захлопна къщна врата.

В конюшнята ги чакаха понитата — дребни яки кончета, точно както ги харесват хобитите, бавни, но неуморни. Възседнаха ги и след малко вече яздеха из мъглата, която сякаш неохотно се разтваряше пред тях и решително отсичаше пътя назад. След около половин час бавно и мълчаливо пътуване Плетът внезапно се извиси отпред — висок и омрежен в сребристи паяжини.

— Как ще минете през това чудо? — запита Фредегар.

— Тръгвай подир мен и ще видиш — каза Мери.

Той зави наляво и не след дълго стигнаха до място, където Плетът се отклоняваше навътре, следвайки очертанията на дълбок овраг. На известно разстояние от Плета бе издълбана траншея, която бавно потъваше в земята. Тухлените зидове постепенно се издигаха, после се сливаха в арка и оформяха тунел, минаващ дълбоко под Плета, чак до отвъдния овраг.

Шишко Болгер спря.

— Сбогом, Фродо! — каза той. — Не ми е по сърце, че отиваш в Гората. Дано само не ви потрябва помощ още преди да е изтекъл денят. Желая ви успех — и днес, и утре, и винаги!

— Голям късмет ще имам, ако Старата гора е най-страшното, което ме чака — отвърна Фродо. — Кажи на Гандалф да побърза по Източния път. Скоро ще излезем на него и ще се движим колкото можем по-бързо.

— Сбогом! — извикаха четиримата, спуснаха се по наклона и изчезнаха в тунела.

Вътре бе тъмно и влажно. Гъста решетка от железни пръти преграждаше изхода. Мери слезе от понито, отключи и след като всички минаха, блъсна вратата. Тя се захлопна с тежък звън и ключалката щракна зловещо.

— Това е! — каза Мери. — Вече сте извън Графството, в покрайнините на Старата гора.

— Верни ли са историите, дето ги разправят за нея? — обади се Пипин.

— Не знам какви истории имаш предвид — отвърна Мери. — Ако говориш за страховитите приказки, които Шишко е слушал от бавачките си — за гоблини, вълци и тям подобни — бих казал не. Във всеки случай аз не им вярвам. Но самата Гора е странна. В нея всичко е много по-живо, много по-осъзнато, тъй да се каже, отколкото в Графството. И дърветата не обичат чужденците. Дебнат те. Докато е светло, обикновено се задоволяват само да дебнат, и толкова. Най-враждебните могат понякога да отпуснат клон, да те препънат с корен или да те омотаят с дълъг бръшлян. Но казват, че нощем ставало много по-страшно. Само един-два пъти съм идвал тук след залез-слънце, и то досами оградата. Струваше ми се, че всички дървета си шушукат, разменят вести и заговорничат на свой непонятен език, а клоните се люшкаха и опипваха наоколо, макар да нямаше никакъв вятър. Чувал съм, че дърветата наистина се движат, че могат да обкръжат пришълците и да ги пленят. Преди много години те даже нападнали Плета — дошли, пуснали корени досами него и надвиснали отгоре му с цялата си тежест. Но хобитите дотърчали, отсекли стотици дървета, наклали буен огън и изгорили всичко, като оголили широка ивица източно от Плета. Дърветата прекратили атаката, ала оттогава се настроили много враждебно. На мястото на пожарището и до днес се простира гола поляна.

— Само дърветата ли са опасни? — запита Пипин.

— Дълбоко в Гората и към отвъдния й край живеели най-различни чудновати същества, поне така съм чувал — каза Мери. — Не ми се е случвало да ги видя, но някой утъпква пътеки. Щом влезеш навътре, откриваш просеки, ала от време на време те сякаш се местят и променят по най-странен начин. Тук, наблизо до тунела, има една широка пътека… или поне навремето я имаше. Тя води към Палена поляна, а после продължава горе-долу в нашата посока, на изток и леко на север. Ще опитам да я намеря.

Хобитите се отдалечиха от изхода на тунела и подкараха понитата през широкия овраг. От другата страна едва различима пътечка водеше нагоре към Гората, отдалечена на стотина ярда от Плета. Но щом ги доведе под дърветата, следата изчезна. Дънерите ги обкръжиха от всички страни и като се обърнаха назад, те едва различиха тъмните очертания на Плета. Напред се виждаха само безброй стволове с най-различни форми и размери — прави и извити, криви, наклонени, тромави или стройни, гладки или чворести и разклонени. И всички те бяха посивели или позеленели от мъх и слизести власати лишеи.