Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Фродо и Сам стояха неподвижно, изпълнени едновременно с надежда и страх пред някоя нова опасност. Внезапно, посред дълъг наниз от безсмислици (поне така им се струваше), гласът се извиси, мощен и ясен, с нова песен:

Фродо и Сам стояха като омагьосани. Вятърът затихна. Листата отново висяха неподвижно по вцепенените клони. Пак проехтя песента и изведнъж над тръстиките край пътеката заподскача в танц вехта и омачкана островърха шапка с дълго синьо перо на панделката. Още едно полюшване, скок — и пред тях се появи човек или поне така им се стори. Във всеки случай за хобит бе прекалено едър и тежък. Ако и да не бе чак толкова висок, колкото Големите хора, той вдигаше предостатъчно шум — трополеше с яките си крака, обути в огромни жълти ботуши, и както се бе юрнал през треви и тръстики, приличаше на крава, хукнала на водопой. Имаше синьо сетре и дълга кестенява брада, очите му бяха ясносини, а лицето му — червено като зряла ябълка и набраздено от стотици весели бръчици. В ръцете си носеше като поднос голямо листо с купчинка бели водни лилии.

— Помощ! — викнаха в един глас Фродо и Сам, тичайки към него с протегнати ръце.

— Тпру! Тпру! Кротко бе! — извика старецът, вдигна ръка и те спряха като заковани. — Я да видиме сега, мънички юначета, накъде търчите тъй, викате и плачете? Що ли става тука с вас? Знаете ли кой съм аз? Аз съм Том Бомбадил. Казвайте какво ви мъчи? Том бърза сега. Да не ми смачкате лилиите!

— Една върба хвана приятелите ми — задъхваше се Фродо.

— Господин Мери е заклещен в хралупата! — добави Сам.

— Какво? — изрева Том Бомбадил и подскочи нависоко. — Стария Върбалан? Само това ли било, а? Лесно ще го оправим. Знам аз какво да му попея. Ах, тоя Стар Върбалан! Сърцевината му ще смразя, ако безобразничи. Тъй ще му попея, че корените му ще изхвръкнат. Ще изпея на вятъра да му разпердушини листата и корените. Ах, Стария му Върбалан!

Като положи внимателно лилиите на тревата, той изтича към дървото. Там видя да стърчат краката на Мери — останалото вече беше придърпано навътре. Том притисна устни към пукнатината и тихичко запя. Хобитите не разбраха думите, но Мери явно се ободри. Краката му се разритаха. Том отскочи назад, откърши един увиснал клон и шибна дънера с него.

— Пускай ги на свобода, Стари Върбалане! — заповяда той. — Как си ги мислиш тия работи, а? Не е редно да се будиш. Яж земя! Дълбай! Пий вода! Заспивай! Бомбадил ти говори!

После той хвана Мери за краката и го издърпа от внезапно разширилата се пукнатина.

Раздаде се пронизително пращене, зейна нова пукнатина и Пипин изхвърча отвътре като подритнат. Сетне двата отвора наново се захлопнаха шумно. От корените до върха на дървото пробяга тръпка и настъпи пълна тишина.

— Благодарим! — казаха хобитите един подир друг.

Том Бомбадил избухна в смях.

— Е, мънички юначета! — рече той, заничайки приведен в лицата им. — Ще дойдете с мене у дома! Масата е отрупана с жълта сметана, медени пити, бели погачи и масло, Златоронка чака. На вечерята ще бъбрим колкото си щете. Тичайте сега след мен и не се бавете!

С тези думи той взе лилиите, размаха ръка и заподскача с танцова стъпка по пътеката на изток, продължавайки да пее гръмогласните си безсмислици.

Изгубили дар-слово от изненада и облекчение, хобитите презглава се втурнаха подир него, ала не бяха достатъчно бързи. Скоро Том се изгуби напред из тръстиките и песента му заглъхна в далечината. Внезапно мощният му глас отново се извиси и долетя до тях: