Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Сам седна, почеса се по главата и се прозина — устата му заприлича на същинска пещера. Следобедът отминаваше и тая внезапна дрямка му се стори необичайна.

— Има тука още нещо, не е само до слънцето и жегата — промърмори си той. — Не ми харесва туй грамаданско дърво. Не му вярвам. Чуй го само как пее за сън сега! А, няма да го бъде!

Той тежко се изправи и се затътри да види какво става с понитата. Откри, че две от тях са отишли доста напред по пътеката. Тъкмо ги бе хванал и ги водеше обратно, когато до ушите му долетяха два звука — единият силен, другият тихичък, но много отчетлив. Първият бе плясък от падане на нещо тежко във вода; вторият напомняше клъцването на резе, когато вратата бавно се захлопва.

Втурна се назад. Фродо лежеше във водата досами брега и един голям корен като че го притискаше отгоре, ала той не се съпротивляваше. Сам се вкопчи в дрехата му, измъкна го изпод корена и с мъка го извлече на брега. Почти незабавно Фродо се събуди, разкашля се и започна да плюе вода.

— Знаеш ли, Сам — изрече той най-после, — гадното дърво ме хвърли във водата! Усетих го. Големият корен просто се извъртя и ме блъсна!

— Сън ще да е било, господин Фродо — възрази Сам. — Не е трябвало да сядате сънен на такова място.

— Ами другите? — запита Фродо. — Чудя се какво ли им се присънва.

Заобиколиха дървото и Сам разбра какво бе клъцнало. Пипин бе изчезнал. Пукнатината, край която лежеше, се бе затворила тъй плътно, че не оставаше и следа. Мери пък бе попаднал в капан — друга пукнатина го притискаше през кръста; краката му лежаха отвън, а всичко останало чезнеше в тъмния отвор, чиито ръбове го стискаха като клещи.

Отпърво Фродо и Сам заудряха по дънера там, където бе лежал Пипин. После неистово се напрегнаха да разхлабят челюстите на хралупата, погълнала горкия Мери. Безполезно.

— Мръсна работа! — бясно изкрещя Фродо. — Защо ли дойдохме в тая злокобна Гора? Какво не бих дал, за да се върнем пак в Щурчов дол!

Без да мисли за крака си, той ритна дървото с все сила. Едва доловима тръпка пробяга по стъблото и премина в клоните; листата зашумоляха, зашепнаха, ала сега звукът им напомняше тих, далечен смях.

— Нямаме ли брадва в багажа, господин Фродо! — запита Сам.

— Взел съм една малка брадвичка, колкото да цепим подпалки — каза Фродо. — Няма да ни свърши работа.

— Чакайте! — извика Сам, щом чу за подпалки. — Може да успеем с огън!

— Може — скептично отвърна Фродо. — Може да успеем да опечем Пипин вътре.

— Като начало ще опитаме да сплашим дървото — свирепо заяви Сам. — Не ги ли пусне, със зъби ще го прегриза и пак ще го съборя.

Той изтича към понитата и след малко се върна с брадвичката и две кутийки прахан.

Двамата бързо събраха сламки, сухи листа и парчета кора, после домъкнаха куп съчки и натрошени клони. Струпаха всичко това край дънера, по-надалеч от пленниците. Огнивото на Сам пусна искра в праханта, тя мигом подпали сухата трева и нагоре лумнаха димни пламъци. Съчките запращяха. Огнени езичета близнаха и обгориха напуканата суха кора на старото дърво. Тръпка пробяга по цялата върба. Над главите им листата сякаш засъскаха от болка и гняв. Откъм Мери долетя отчаян писък, а в дълбините на дървото се раздаде приглушеният вопъл на Пипин.

— Изгасете го! Изгасете го! — крещеше Мери. — Ако не спрете, той ще ме прехапе на две. Така казва!

— Кой? Какво? — викна Фродо, търчейки към другата страна на дънера.

— Изгасете го! Изгасете го! — молеше Мери.

Върбата яростно разлюля клони. Мощен тътен се надигна като вихър и прелетя по клоните на всички дървета наоколо, сякаш бяха хвърлили камък сред тихата дрямка на речната долина и сега вълни от гняв пробягваха по цялата Гора. Сам разрита малкия огън и стъпка искрите. Но Фродо, без сам да разбере защо го прави и на какво се надява, побягна по пътеката с вик: „Помощ! Помощ! Помощ!“ Стори му се, че едва чува собствения си писклив гласец — щом се отронеха от устните му, думите мигом отлитаха сред върбовия вятър и тънеха в ропота на листата. Изпълваше го отчаяние — беше безпомощен и объркан.

Изведнъж спря. Стори му се, че чува отговор, ала той долиташе изотзад, някъде далече откъм горската пътека. Обърна се, напрегна слух и скоро вече нямаше съмнение — някой се задаваше с песен; дълбок радостен глас пееше безгрижно и щастливо, но в песента му нямаше никакъв смисъл: