Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Шум на вода чу Мери в спокойния си сън — вода, която струи бавно и се разлива, разлива, разлива неудържимо около къщата като безбрежно черно езеро. Тя бълбукаше край стените и се издигаше бавно, но сигурно. „Ще се удавя! — помисли си той. — Тя ще пробие отнякъде и ще ме удави!“ Стори му се, че лежи в меко, лепкаво блато и скочи, усещайки под краката си ъгъла на студена и твърда плочка. Тогава си спомни къде е и отново си легна. Сякаш чу или си спомни, че е чул: „Нищо не минава през прозорци и врати освен сиянието лунно, лъчите звездни и вятърът над хълма.“ Свеж полъх люшна завесата. Пипин дълбоко въздъхна и пак заспа.

Доколкото можа да си спомни, Сам проспа с удоволствие цялата нощ, ако приемем, че пъновете могат да изпитват удоволствие.

Четиримата се събудиха едновременно сред утринните лъчи. Том шареше из стаята, подсвирквайки като скорец. Щом ги чу да шават, той плесна с ръце и се провикна:

— Хей! Насам, весел дол! Бесен дол! Юначета!

Той дръпна жълтите завеси и хобитите видяха, че зад тях са били скрити прозорци в двата края на стаята — на изток и на запад.

Бодро рипнаха на крака. Фродо изтича към източния прозорец и зърна посивели от росата зеленчукови лехи. А бе очаквал да види досами стените ливада, осеяна с отпечатъци от копита. Всъщност дългите колци, обвити с фасул, закриваха гледката, но над тях на фона на изгрева се извисяваше в далечината сивият връх на хълма. Бе бледо утро; на изток, отвъд източените облаци — същински къдели, зацапани с червено по краищата — лежаха искрящи жълти дълбини. Небето обещаваше дъжд, но утрото бързо се разгаряше и червените цветчета на фасула грейнаха над влажните зелени листа.

От западния прозорец Пипин надникна към море от мъгли. Сиво було обвиваше Гората. В една по-дълбока низина мъглата се разкъсваше на безброй струи и талази — там бе долината на Върбоструйка. Отляво потокът се спускаше по хълма и чезнеше в бледите сенки. По-наблизо имаше цветна градина и подрязан жив плет, замрежен от сребристи паяжини, а отвъд него — ниска трева, побеляла от росните капки. Върби не се виждаха.

— Добро утро, весели приятели! — викна Том, разтваряйки широко източния прозорец. Нахлу хладен въздух с влажен дъх на дъжд. — Май днес слънцето няма да си покаже лицето. Още от ранни зори бродя надлъж и шир, подскачам по върховете на хълмовете, душа вятъра и времето, мократа трева под нозете, мокрото небе отгоре. С песен под прозореца разбудих Златоронка, ала нищо не може да разбуди хобитите рано сутрин. Нощем дребният народ се буди в мрака й сетне спи по светло! Дрънка, звънка дило! Събудете се сега, весели приятели! Забравете нощните звуци! Дрънка, звънка дило дел! Весел дел, юначета! Ако побързате, ще намерите на масата закуска. Ако се бавите, ще получите трева и дъждовна вода!

Не ще и дума — макар заплахата на Том да не звучеше много сериозно, — хобитите дотърчаха веднага и напуснаха масата доста късно, едва когато започна да се поизпразва. Том и Златоронка ги бяха оставили сами. Чуваше се как Том трака в кухнята, трополи нагоре-надолу по стълбите и пее из двора. Отвореният прозорец на стаята гледаше на запад, към мъгливата долина. От сламената стряха се стичаше вода. Още преди да привършат закуската, облаците се сляха в плътен похлупак и към земята тихо се проточиха нишките на спокоен сив дъжд. Цялата Гора изчезна зад гъстата му завеса.

Докато гледаха през прозореца, звънкият глас на Златоронка нежно запя над тях, сякаш се лееше от небето ведно с дъжда. Дочуваха само отделни думи, но им се стори ясно, че това е дъждовна песен, звънка като капки по сухите хълмове, разказваща приказка за реката от планинския извор до далечното Море. Хобитите слушаха с наслада; радостно бе сърцето на Фродо и той благослови чудесното време, което отлагаше потеглянето. Мисълта за раздялата го мъчеше още от мига, в който се събуди, ала сега предполагаше, че днес няма да тръгват наникъде.

Високите ветрове повяха откъм изток и тежките облаци се затъркаляха да изсипят дъждовния си товар по голите темета на Ридовете. Около къщата не се виждаше нищо друго освен пороя. Застанал край отворената врата, Фродо гледаше как бялата варосана пътека се превръща в млечна рекичка и с кълколене се спуска към долината. Иззад ъгъла дотърча Том Бомбадил, размахал ръце, сякаш отпъждаше дъжда — и наистина, когато прескочи прага, изглеждаше съвсем сух, ако не се брояха ботушите му. Той ги свали и ги сложи в ъгъла край камината. После седна в най-голямото кресло и свика хобитите около себе си.