Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Днес Златоронка има ден за пране и есенно почистване — каза той. — Тая влага не е за хобити, нека си почиват, докато още могат! Хубав ден за дълги приказки, за въпроси и отговори. Хайде, Том ще почне пръв.

И той им разправи най-чудесни истории, понякога като че сам си говореше, понякога ги стрелваше с ясносин поглед изпод гъстите си вежди. Гласът му често преминаваше в песен. Том ставаше от стола и танцуваше наоколо. Разказваше приказки за пчели и цветя, за нравите на дърветата и странните създания на Гората, за безброй неща, сбрали в себе си зло и добро, дружелюбие и враждебност, жестокост и нежност, за тайни, скрити под къпините.

А те, слушайки, започнаха да разбират чуждия за тях живот на Гората, дори се почувстваха чужденци там, където всичко живо е у дома си. Из приказките непрекъснато се мяркаше Стария Върбалан и сега Фродо узна достатъчно, та и повече от достатъчно, защото не бе спокойно това знание. Думите на Том разголваха сърцата на дърветата и техните мисли, често мрачни и чужди, пълни с омраза към създанията, що свободно се носят по земята, за да гризат, хапят, чупят, секат, изгарят — разсипници и узурпатори. Неслучайно се наричаше Стара тази гора. Древна бе тя, останка от забравени неизбродни лесове, и стареейки бавно като хълмовете, в нея още живееха прадедите на дърветата, а с тях и паметта за времена на величие. Безбройните години ги бяха изпълнили с гордост и дълбока мъдрост, ала и със злоба. Нямаше сред тях по-опасно същество от Великия Върбалан — прогнило бе сърцето му, ала силата му още зеленееше; лукав бе той, заповядваше на ветровете, а песните и мислите му обгръщаха горите по двата бряга на реката. Жадният му старчески дух извличаше мощ от земята и като плетеница от тънки коренчета се разстилаше под почвата, като невидими вейчици пръсти изпълваше въздуха, докато накрая не пороби почти всички дървета в Гората — от Плета до Ридовете.

Внезапно разказът на Том напусна горите и заподскача сред струите на млад поток над бълбукащи водопади, над речни камъчета и оронени скали, сред цветчета в гъстата трева и влажни усои, достигайки най-сетне до Ридовете. Хобитите слушаха — за Великите могили и зелените насипи, за каменните кръгове по хълмовете и в низините. Блееха овчи стада. Издигаха се зелени и бели стени. По възвишенията израстваха крепости. Владетели на древни кралства водеха битки и младото слънце сияеше като огън по червения метал на техните нови и жадни за кръв мечове. Имаше победи и поражения, падаха кули, горяха крепости и пламъци лумваха към небесата. Злато се трупаше по катафалките на мъртви крале и кралици, могили ги покриваха и се захлопваха каменните двери, а над всичко избуяваше трева. За кратко време стадата минаваха оттук, пасяха сред тревата, ала скоро хълмовете отново опустяха. От далечни и мрачни места долетя сянка — и се раздвижиха костите из насипите. Могилни твари забродиха из низините и зазвънтяха пръстени по хладните им пръсти, задрънкаха от вятъра златните им вериги. Каменни кръгове се хилеха по склоновете като строшени зъби под лунните лъчи.

Хобитите потръпнаха. Дори и в Графството бяха дочували слуховете за тварите от Могилните ридове отвъд Гората. Ала нито един хобит не би харесал тая приказка, дори да бе далече оттук, край топлото домашно огнище. Четиримата изведнъж си спомниха онова, което досега бяха забравили сред радостта на този дом: къщата на Том Бомбадил се гушеше в самото подножие на страховитите хълмове. Те изпуснаха нишката на разказа, тревожно се размърдаха и се спогледаха крадешком.

Когато отново доловиха думите на Том, откриха, че сега той се е залутал из дивни области, отвъд паметта и съзнанието им, из времената, когато светът е бил необятен и морските талази стигали чак до Западния бряг. И запял своята песен, той отиваше все по-назад и по-назад под лъчите на древни звезди, когато само предците на елфите се взирали към всемира. После внезапно замлъкна и те видяха как старецът заклюма като в дрямка. Омагьосани, хобитите седяха пред него и им се стори, че от вълшебството на думите му вятърът е стихнал, облаците са пресъхнали, денят се е оттеглил, мрак е придошъл от изток и цялото небе се е изпълнило с блясъка на белите звезди.

Фродо не знаеше дали е минало само едно утро и една вечер, или са се изнизали много дни. Не усещаше ни глад, ни умора, само безкрайна почуда изпълваше душата му. Звездите сияеха зад прозореца и му се стори, че го обгръща небесното безмълвие. Удивлението и ненадейният страх от това безмълвие го накараха да проговори.