Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Кой сте вие, Стопанино? — запита той.

— А, какво? — поизправи се Том и очите му просветнаха в полумрака. — Още ли не знаеш името ми? Друг отговор няма. Ти ми кажи кой си, самотен и безименен? Но ти си млад, а аз съм стар, Първородният, това съм аз. Помнете ми думите, приятели: Том бе тук преди реката и дърветата; Том помни първата капка дъжд и първия жълъд. Той утъпка пътеките преди Големите хора и видя как пристига Дребният народ. Той бе тук преди кралете, преди гробниците и Могилните твари. Още преди да се извият дъгите на морските брегове, когато елфите заминаха на запад, Том вече бе тук. Той помни звездния мрак, когато нощта не носеше страх — преди Мрачния владетел да пристигне от Далечното.

Сякаш сянка мина край прозореца и хобитите стреснато се взряха през стъклата. Когато отново се обърнаха, на задната врата стоеше Златоронка, озарена от светлина. Тя държеше свещ и засланяше пламъчето с ръка, а светликът струеше през нея като слънчев лъч през бяла раковина.

— Дъждът свърши — каза тя — и нови води тичат надолу под звездите. Да се смеем сега и да се радваме!

— И да похапнем, да пийнем! — провикна се Том. — Дългите приказки пресушават гърлото. А от много слушане се огладнява, сутрин, обед, вечер!

С тези думи той рипна от креслото, с един скок грабна свещта от камината и я запали от пламъчето на Златоронка, после затанцува около масата. Внезапно се втурна към вратата и изчезна.

Скоро се върна, помъкнал огромен поднос, отрупан с какво ли не. Двамата със Златоронка подредиха масата, а хобитите седяха и сърцата им се люшкаха между възхитата и смеха — тъй изящно красива бе Златоронка и тъй чудновато весели дяволиите на Том. И все пак те като че ли по някакъв непонятен начин изтъкаваха един и същ танц, докато се носеха навън, навътре и около масата; храна, съдове и светлини се подредиха с невероятна скорост. Жълти и бели свещи искряха по трапезата. Том се поклони на гостите.

— Вечерята е готова — каза Златоронка и едва сега хобитите видяха, че тя е в сребърна премяна с бял колан, а обувките й са като рибени люспи. Том пък бе от глава до пети в ясносиньо, синьо като измити от дъжд незабравки, само чорапите му бяха зелени.

Вечерята беше още по-хубава от предишната. Една ли, много ли трапези бяха пропуснали хобитите с вълшебния разказ на Том — все едно, щом зърнаха храната, стори им се, че са гладували поне седмица. Те дълго мълчаха — нито пееха, нито говореха, сериозно заети с по-важни неща. Но малко по малко сърцата им се възрадваха и гласовете им се извисиха, изпълнени с веселие и смях.

След вечеря Златоронка им изпя много песни, който безгрижно се подемаха от хълмовете и лека-полека затихваха, а сред мълчанието в мислите им прииждаха езера и води — по-широки от всичко виждано досега. Те надникваха вътре и съзираха под себе си небето и звездите, пръснати като елмази из дълбините. Сетне тя отново им пожела лека нощ и ги остави край огнището. Но сега Том изглеждаше съвсем бодър и ги отрупа с въпроси.

Оказа се, че той и без това знае много за тях и техните родове, за живота и историята на Графството, чак до незапомнени и за хобитите времена. Това вече не ги изненадваше, но Том не скри, че дължи повечето от новите си знания на фермера Чудоум, когото явно смяташе за много по-важна личност, отколкото бяха предполагали.

— Земя има той под старите си нозе и глина по пръстите, мъдрост в косите и широко отворени очи — каза Том.

Изясни се още, че Том има вземане-даване с елфите и, изглежда, по някакъв начин бе получил вест от Гилдор за бягството на Фродо.

Том знаеше толкова много и тъй лукаво разпитваше, че без да усети, Фродо му разправи за Билбо и за собствените си надежди и тревоги много повече отколкото дори на Гандалф. Том енергично кимаше, а щом чу за Черните конници, очите му блеснаха.

— Покажи ми безценния Пръстен! — внезапно рече той насред разказа.

За свое учудване Фродо незабавно измъкна верижката от джоба си, откачи Пръстена и го подаде на Том.

В краткия миг, през който лежеше върху мургавата му длан, Пръстенът като че стана по-голям. После Том изведнъж го вдигна пред лицето си и се разсмя. За секунда хобитите зърнаха смешно и тревожно видение — яркото му синьо око, блеснало сред златен ореол. Сетне Том надяна Пръстена на върха на кутрето си и го вдигна към светлината на свещта. За миг хобитите не забелязаха нищо странно. Сетне ахнаха. Том нямаше намерение да изчезва!

Том се разсмя отново, подхвърли Пръстена нагоре — и той изчезна сред ярък блясък. Фродо нададе вик… и Том усмихнат се наведе, за да му го върне.