Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Хобитите все още бяха уморени, когато рано на следващата сутрин потеглиха отново. До Брода оставаха още много мили и те куцукаха напред както можеха.

— Опасността ще е най-голяма точно преди да стигнем до реката — каза Глорфиндел, — защото сърцето ми подсказва, че сега потерята бърза след нас, а друга заплаха може да дебне край Брода.

Пътят продължаваше да се спуска надолу. Сега от двете му страни растеше гъста трева и когато можеха, хобитите крачеха из нея, за да облекчат морните си крака. Късно следобед стигнаха до място, където Пътят изведнъж навлизаше в гъстата сянка на високи борове и после потъваше в дълбок проход със стръмни стени от влажен червен камък. Втурнаха се напред, наоколо се разнесе ехо и сякаш множество крака затропаха подир тях. Внезапно краят на тунела се появи като светла порта и Пътят отново излезе на открито. Тук стръмното надолнище свършваше и те видяха пред себе си около една миля гладък бряг, а зад него — Ломидолския брод. От другата страна имаше стръмен кафяв склон, по който се виеше пътека, а по-нататък, било след било, връх след връх, в избледняващото небе се издигаха високите планини.

В прохода зад тях все още се носеше ехо от стъпки; надигаше се стремителен тътен, като че вятър бе налетял в клоните на боровете. За миг Глорфиндел се обърна и се ослуша, после с вик се хвърли напред.

— Бягайте! — изкрещя той. — Бягайте! Врагът ни настига!

Белият кон препусна с мощен скок. Хобитите се втурнаха по надолнището. Последни тичаха Глорфиндел и Бързоход. Едва бяха стигнали до средата на равнината, когато изведнъж се разнесе тропот на галопиращи коне. От просеката между дърветата, която току-що бяха напуснали, изскочи Черен конник. Той дръпна юздите и спря, олюлявайки се на седлото. Последва го друг, сетне още един и още двама.

— Препускай напред! Препускай! — извика Глорфиндел на Фродо.

Обхванат от странно колебание, хобитът не се подчини веднага. Той забави хода на коня, обърна се и погледна назад. Черни и масивни като заплашителни статуи на хълм, Конниците седяха върху огромните си жребци, а горите и цялата област зад тях чезнеха в мъгла. Внезапно сърцето му усети, че те безмълвно му повеляват да чака. После страхът и омразата изведнъж избухнаха в него. Ръката му отпусна юздата, сграбчи дръжката на меча и го изтегли сред червен проблясък.

— Препускай! Препускай! — викаше Глорфиндел, после високо и звънко призова коня на елфически език: — Норо лим, норо лим, Асфалот!

Тутакси белият кон се хвърли напред и вихрено се понесе по последния отрязък от Пътя. В същия миг черните коне се спуснаха надолу подир него и Конниците нададоха онзи страхотен вик, който Фродо бе чул да изпълва със страх горите в далечната Източна околия. Друг вик им отвърна; и за ужас на Фродо и другарите му измежду дърветата и скалите отляво излетяха още четирима Конника. Двама яздеха към Фродо, други двама безумно препускаха към Брода, за да отрежат пътя му за бягство. Стори му се, че те летят като вятър и стават все по-огромни и по-черни, докато приближават към него.

За миг Фродо се озърна през рамо. Вече не виждаше другарите си. Конниците отзад изоставаха — дори огромните им жребци не можеха да се мерят по бързина с белия елфически кон на Глорфиндел. Отново погледна напред и надеждата му посърна. Като че нямаше шанс да стигне до Брода, преди четиримата от засадата да пресекат пътя му. Сега ги виждаше ясно — те сякаш бяха захвърлили качулките и черните плащове и бяха облечени в бели и сиви одежди. С голи мечове в бледите си ръце, с шлемове на главите, те го зовяха с безпощадни гласове и в очите им пламтеше студен огън.

Страхът изпълни Фродо. Той вече не мислеше за меча си. Не издаде нито вик. Затвори очи и се вкопчи в гривата на коня. Вятърът свистеше в ушите му, камбанките по сбруята звънтяха диво и пронизително. Мъртвешки леден дъх го прободе като копие, докато в сетен отчаян галоп, като лумнал бял пламък, елфическият кон литна и мина под носа на челния Конник.

Фродо чу плясък на вода. Тя се пенеше около краката му. Усети как с бърз, мощен напън конят се измъкна от реката и се изкатери по каменистата пътека. Изкачваше се по стръмния бряг. Беше отвъд Брода.

Но преследвачите бяха по петите му. На върха на склона конят спря и се обърна с яростно цвилене. Долу, край водата, стояха Деветимата Конници и Фродо изтръпна пред заплахата на вдигнатите им лица. Не знаеше какво би им попречило да пресекат също тъй лесно, както бе пресякъл той; а чувстваше, че минат ли Конниците реката, би било безсмислено да опитва да бяга по дългата, несигурна пътека от Брода до границите на Ломидол. Във всеки случай усещаше, че властно му повеляват да спре. Омразата отново се надигна в него, но той вече нямаше сили да се бори.