Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Фродо потръпна, припомняйки си жестокия кинжал с нащърбено острие, което бе изчезнало в ръцете на Бързоход.

— Не се плаши! — каза Гандалф. — Вече го няма. Стопи се. А хобитите, изглежда, чезнат твърде неохотно. Познавам могъщи воини от Големия народ, но мнозина от тях бързо биха грохнали от този отломък, който си носил седемнадесет дни.

— Какво щяха да ми сторят? — запита Фродо. — Какво се опитваха да направят Конниците?

— Опитвали са се да пронижат сърцето ти с Моргулски кинжал, който да остане в раната. Ако бяха успели, щеше да станеш като тях, но по-слаб и покорен. Щеше да се превърнеш в призрак, подвластен на Мрачния владетел; а той щеше да те измъчва за това, че си искал да задържиш Пръстена му, ако изобщо има по-голяма мъка от тази да си лишен от него и да го виждаш на ръката му.

— Слава богу, че не съм осъзнавал тази страховита опасност! — едва изрече Фродо. — Разбира се, бях изплашен до смърт, но ако знаех повече, не бих посмял и да помръдна. Цяло чудо е, че се отървах!

— Да, късметът или съдбата ти помогнаха — каза Гандалф, — да не говорим за храбростта. Сърцето ти е останало незасегнато, само рамото ти е било пронизано; и това е, защото се бори докрай. Но опасността е била съвсем близко. Най-сериозната заплаха те е дебнела, докато си носел Пръстена, защото тогава ти самият наполовина си влизал в призрачния свят и те са можели да те сграбчат. Ти си ги виждал и те също са те виждали.

— Знам — каза Фродо. — Гледката беше страшна. Но защо можем да виждаме конете им?

— Защото са истински коне, както и черните мантии са истински одежди, които те носят, когато имат работа с живите, за да придадат форма на небитието си.

— Защо тогава черните коне търпят подобни ездачи? Всички други животни изпадат в ужас при приближаването им, дори и елфическият кон на Глорфиндел. Кучетата вият, гъските крякат срещу тях.

— Защото тия коне са родени и отгледани за служба на Мрачния владетел в Мордор. Не всички негови слуги и роби са призраци. Има орки и тролове, има уарги и върколаци; имаше и все още има много хора, воини и крале, които крачат живи под слънцето и все пак са в негова власт. И броят им нараства ден след ден.

— А Ломидол и елфите? Запазен ли е Ломидол?

— Да, засега, докато всички други не бъдат покорени. Елфите може да се боят от Мрачния владетел, може да бягат от него, но вече никога не ще го послушат, нито ще му се покорят. А тук, в Ломидол, още живеят някои от най-опасните му неприятели — елфическите мъдреци, владетелите на далечния задморски Елдар. Те не се страхуват от Духовете на Пръстена, защото, който е бил в Блаженото царство, живее едновременно и в двата свята и има велика сила както срещу Зримото, така и срещу Незримото.

— Стори ми се, че видях сияйна бяла фигура, която не чезнеше като другите. Глорфиндел ли беше това?

— Да, за миг си го видял такъв, какъвто е отвъд — един от могъщите рицари сред Първородните. Той е елфически владетел от кралско потекло. В Ломидол наистина има сили, които могат за дълго да отблъснат могъществото на Мордор; и на други места се е съхранила древната мощ. В Графството също има сила, макар и по-друга. Но ако събитията продължават по същия начин, скоро всички подобни места ще се превърнат в обсадени островчета. Мрачният владетел е сбрал всичките си сили. И все пак — добави той, като се изправи изведнъж и вирна брадата си, изпъната и твърда като телена четка, — трябва да запазим смелост. Ти скоро ще оздравееш, ако не те поболея от приказки. Сега си в Ломидол и няма от какво да се страхуваш.

— Не ми е останала никаква смелост за запазване — отвърна Фродо, — но сега не ме е страх. Само ми отговори на това, за което те питам — как са приятелите ми и как свърши всичко при Брода, — и ще бъда напълно доволен. А после мисля, че пак ще подремна; но не бих могъл да затворя очи, докато не довършиш историята.

Гандалф придърпа стола си към леглото и внимателно огледа Фродо. Бузите му отново бяха поруменели, ясните му очи бяха съвсем будни и живи. Той се усмихваше и изглеждаше почти съвсем наред. Но погледът на вълшебника усещаше в него една доловима промяна, като че просто намек за прозрачност, особено в лявата ръка, отпусната над завивката.

„Така и трябваше да се очаква — каза си Гандалф. — Той още не е минал и половината, а дори Елронд не може да предскаже докъде ще стигне накрая. Мисля, че не до зло. За ония, които знаят да виждат, може би ще се превърне в чаша, изпълнена с бистра светлина.“