Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Внезапно най-предният Конник пришпори коня си. Животното докосна водата с копито и се отдръпна. С огромно усилие Фродо се изправи на седлото и размаха меча си.

— Вървете си! — извика той. — Вървете си в страната Мордор и не ме преследвайте повече!

Дори в собствените му уши викът прозвуча слаб и писклив. Конниците спряха, ала Фродо нямаше могъществото на Бомбадил. Враговете му се разсмяха с дрезгав, вледеняващ кикот.

— Върни се! Върни се! — зовяха те. — В Мордор ще те отведем!

— Вървете си! — прошепна той.

— Пръстенът! Пръстенът! — закрещяха те с мъртвешки гласове и водачът им незабавно пришпори коня си през водата, следван плътно от двамина други.

— Кълна се в Елберет и Прекрасната Лутиен — изрече Фродо със сетно усилие и вдигна меча си, — не ще получите нито Пръстена, нито мене!

Тогава водачът, който вече бе насред Брода, заплашително се изправи на стремената и вдигна ръка. Фродо онемя. Усети как езикът му залепва за устата и сърцето му бясно удря в гърдите. Мечът се строши и падна от треперещата му ръка. Елфическият жребец се дърпаше и пръхтеше. Още миг, и първият черен кон щеше да стъпи на брега.

В този момент се раздаде рев и тътен на бурни талази, търкалящи безброй скали. Фродо смътно видя как долу реката се надигна и по течението се спусна конница от пенести вълни. Стори му се, че бели пламъци трептят по гребените им и още му се привидя, че сред водата се носят бели ездачи на бели коне с развени гриви. Тримата Конника, които все още стояха сред Брода, бяха смазани — изчезнаха. Погребани мигом под гневната пяна. Задните отстъпиха с ужас.

С последните си искрици съзнание Фродо дочу викове и отвъд Конниците, които се колебаеха на брега, сякаш зърна сияйна фигура от бяла светлина; подир нея тичаха дребни сенчести фигурки, размахали пламъци, които грееха с червено зарево сред сивата мъгла, падаща над света.

Обезумели от ужас, черните коне се хвърлиха с ездачите си в разбунените талази. Пронизителните им крясъци потънаха сред грохота на реката, която ги понесе надолу. После Фродо усети, че пада, грохотът и хаосът сякаш се надигнаха и го погълнаха заедно с враговете. Не видя и не чу нищо повече.

Фродо се събуди и откри, че лежи в постеля. Отначало помисли, че се е успал след дълъг и неприятен сън, който още витаеше смътно в съзнанието му. Или бе прекарал болест? Не беше виждал таван като в тази стая — плосък, с тъмни греди, целите в изящна дърворезба. Фродо полежа още малко, загледан в слънчевите петна по стената. Отдалече долиташе шумът на водопад.

— Къде съм и колко ли е часът? — изрече той към тавана.

— В дома на Елронд и е точно десет сутринта — отвърна нечий глас. — Сутринта на двадесет и четвърти октомври, ако искаш да знаеш.

— Гандалф! — извика Фродо и се надигна на постелята.

Старият вълшебник седеше на стол край отворения прозорец.

— Да — каза той, — тук съм. Имаш късмет, че и ти си тук след всички глупости, които извърши, откакто напусна дома си.

Фродо отново си легна. Чувстваше се тъй блажен и спокоен, че не му се спореше, пък и не вярваше да надвие в спора. Сега бе съвсем буден и спомените за пътешествието се завръщаха: пагубният „пряк път“ през Старата гора, „случайността“ в „Скокливото пони“, безумието да надене Пръстена в долчинката под Бурния връх. Докато си мислеше за всичко това и напразно се мъчеше да измъкне от паметта си как е пристигнал в Ломидол, в стаята настана тишина, нарушавана само от тихото пухтене на лулата на Гандалф, който пускаше през прозореца бели колелца дим.

— Къде е Сам? — запита най-сетне Фродо. — И добре ли са другите?

— Да, всички са живи и здрави — отговори Гандалф. — Сам стоя тук допреди половин час, но го пратих да си почине малко.

— Какво стана на Брода? Всичко ми изглеждаше толкова неясно. И досега едва-едва си го припомням.

— Да, така беше. Ти бе започнал да чезнеш. Раната най-после те надвиваше. Още няколко часа — и нищо не можеше да ти помогне. Но в тебе има силица, скъпи ми хобите! И в Могилата я показа. Тогава всичко висеше на косъм — навярно не е имало по-опасен миг. Жалко, че не успя да се удържиш на Бурния връх.

— Изглежда, вече знаеш доста неща — каза Фродо. — Не бях говорил с останалите за Могилата. Отначало беше много страшно, а после си имахме други грижи. Откъде научи?

— Ти често говореше насън, Фродо — нежно каза Гандалф, — и за мен не беше трудно да разчета мислите и спомените ти. Не бой се! Преди малко се пошегувах, като казах „глупости“. Мисля само хубави неща за теб… и за другите. Не е малък подвиг през такива опасности да стигнеш толкова далеч и все още да носиш Пръстена.