Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Докато Глорфиндел говореше, вечерните сенки се сгъстиха. Фродо усети как умората го завладява. Откакто слънцето бе взело да залязва, мъглата пред очите му ставаше все по-черна и му се струваше, че сянка се спуска между него и лицата на другарите му. Болката пак го връхлетя, стана му студено. Той се олюля и се вкопчи в ръката на Сам.

— Моят господар е болен и ранен — гневно каза Сам. — Не може да продължи през нощта. Трябва му почивка.

Глорфиндел подхвана падащия Фродо, нежно го вдигна на ръце и огледа лицето му с дълбока тревога.

Бързоход разказа накратко за нападението под Бурния връх и за смъртоносния кинжал. Той извади дръжката, която бе запазил, и я подаде на елфа. Поемайки я, Глорфиндел потръпна, но въпреки това съсредоточено я огледа.

— Зли неща са изписани по тази дръжка, макар че вашите очи навярно не могат да ги видят — каза той. — Запази я, Арагорн, докато стигнем до дома на Елронд! Но внимавай и я докосвай колкото можеш по-рядко! Уви! Не е по силите ми да излекувам раните от това оръжие. Ще сторя каквото мога… но сега още повече настоявам да бързаме без почивка.

Той внимателно опипа раната на Фродо и лицето му стана още по-сериозно, сякаш го тревожеше онова, което бе узнал. Но Фродо усети, че студът в ребрата и ръката му отслабва; малко топлинка пропълзя по рамото към китката му и болката стана по-поносима. Вечерният полумрак наоколо сякаш просветля, като че се бе оттеглил облак. Отново виждаше ясно лицата на приятелите си и в душата му се завърна мъничко надежда и сила.

— Ще яздиш моя кон — каза Глорфиндел. — Ще скъся стремената до ръба на седлото и ще трябва да седиш колкото се може по-стегнато. Но не се бой — моят кон не ще изтърве ездача, който съм му наредил да носи. Стъпката му е лека и плавна; а ако наближи опасност, той ще те отнесе с такава скорост, че дори и черните вихрогони на Врага не ще могат да се мерят с него.

— Не, няма да ме отнесе! — каза Фродо. — Няма да го яздя, ако това означава да избягам в Ломидол или нейде другаде, изоставяйки другарите си в беда.

Глорфиндел се усмихна.

— Много се съмнявам дали твоите приятели щяха да изпаднат в беда, ако ти не беше с тях! Мисля, че потерята ще се спусне подир теб и ще ни остави на мира. Именно ти, Фродо, със своя товар ни подлагаш на заплаха.

Фродо нямаше какво да отговори на това и склони да язди белия кон на Глорфиндел. Останалите прехвърлиха голяма част от товара си върху понито, тъй че сега крачеха по-леко и известно време напредваха добре; ала за хобитите бе трудно да се мерят с бързата, неуморна стъпка на елфа. Той ги водеше все напред и напред сред мрака на тежката облачна нощ. Нямаше нито звезди, нито луна. Едва призори Глорфиндел им разреши да спрат. По това време Пипин, Мери и Сам вече се препъваха, заспивайки на крак; прегърбените рамене на Бързоход издаваха, че дори и той е изтощен. Фродо се крепеше на коня като в кошмарен сън.

Проснаха се сред пирена на няколко ярда встрани от Пътя и тутакси заспаха. Като че едва бяха затворили очи, когато Глорфиндел, който бе останал на стража, докато спят, ги събуди отново. Слънцето вече се бе издигнало високо и нощните облаци и мъгли бяха изчезнали.

— Изпийте това! — каза Глорфиндел и сипа на всекиго по малко течност от инкрустирана със сребро кожена манерка.

Питието беше бистро като изворна вода, нямаше вкус и нито хладнееше, нито затопляше устата, ала щом го изпиха, усетиха в крайниците си прилив на сила и пъргавина. След тази влага коравият хляб и сушените плодове (само това им оставаше) сякаш ги заситиха повече от най-хубавите закуски на Графството.

Когато отново поеха по Пътя, бяха почивали по-малко от пет часа. Глорфиндел непрекъснато ги подканяше да бързат и през целия дневен преход разреши само две кратки почивки. Така до стъмване преодоляха почти двадесет мили и стигнаха до мястото, където Пътят завиваше надясно и се спускаше право към Бруинен в дъното на долината. Засега хобитите не усещаха никакъв признак за потеря, но когато изоставаха, Глорфиндел често спираше, ослушваше се и лицето му тревожно помръкваше. Един-два пъти той заговори с Бързоход на елфически език.

Но колкото и тревожни да бяха водачите им, хобитите явно не можеха да продължат напред тази вечер. Замаяни от умора, те се препъваха и не можеха да мислят за нищо друго освен за нозете си. Болката на Фродо бе станала двойно по-силна и през целия ден предметите наоколо избледняваха като призрачно сиви сенки. Той почти с радост посрещна падането на нощта, защото сега светът не изглеждаше тъй блед и пуст.