Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Там наистина има тролове — задавено изпъшка Пипин. — Долу, на една полянка сред гората. Зърнахме ги през дърветата. Огромни са!

— Ще идем да ги видим — рече Бързоход и вдигна един здрав клон.

Фродо не каза нищо, но Сам изглеждаше изплашен.

Слънцето вече се бе издигнало високо и лъчите му хвърляха през пооголелите клони широки светли петна по поляната. Пътниците спряха наблизо и затаили дъх, надникнаха през дърветата. Троловете бяха там — трима огромни трола. Единият се бе навел, а другите двама го гледаха.

Бързоход безгрижно тръгна напред.

— Изправи се, стар камънак! — рече той и строши тоягата си в гърба на наведения трол.

Нищо не се случи. Хобитите смаяно изохкаха, после даже Фродо се разсмя.

— Хубава работа! — каза той. — Забравяме семейната си история. Това трябва да са ония тримата, изненадани от Гандалф, докато се карали как е най-правилно да се сготвят тринадесет джуджета и един хобит.

— Нямах си представа, че сме по тия места! — каза Пипин.

Той добре знаеше историята. Билбо и Фродо често я разказваха, но трябваше да си признае, че досега не им вярваше много. Дори и в този момент гледаше каменните тролове с подозрение и се питаше дали някаква магия няма внезапно да ги съживи.

— Забравяте не само семейната си история, но и всичко, което сте знаели за троловете — каза Бързоход. — Посред бял ден, под яркото слънце, опитвате да ме сплашите с измислицата, че живи тролове ни чакали на поляната! Трябваше поне да забележите, че зад ухото на единия има старо птиче гнездо. Твърде необичайно украшение за жив трол.

Всички се разсмяха. Фродо се ободри — обнадеждаваше го напомнянето за първото успешно приключение на Билбо. Слънцето грееше успокояващо и топло и мъглата пред очите му като че се поразсея.

Спряха да отпочинат на полянката и обядваха в сянката на огромните тролови крака.

— Няма ли някой да попее малко, докато слънцето грее? — обади се Мери, след като похапнаха. — От много дни не сме чули ни песен, ни приказка.

— Откакто напуснахме Бурния връх — каза Фродо.

Всички се обърнаха към него.

— Не се тревожете за мен! — добави той. — Сега ми е много по-добре, но мисля, че не бих могъл да пея. Сам сигурно ще изрови нещо от паметта си.

— Хайде, Сам! — каза Мери. — В главата ти е скрито много повече, отколкото показваш.

— Не знам — каза Сам. — Но как ще ви се хареса това? Не бих го нарекъл същинска поезия, ако ме разбирате — просто малко безсмислици. Хрумна ми, като гледах тия стари образи.

Той се изправи, прибра ръце зад гърба си като ученик и започна да пее по една стара мелодия.

— Е, това да ни е за урок! — разсмя се Мери. — Добре, че не го удари с ръка, Бързоход!