Алфред Вогт - Светът на не-А

Тълпите станаха трудни за преодоляване, щом наближиха подстъпите на грамадната Машина.

Нейните размери изпъкнаха още по-очевидно. Закръглеността й придаваше някакъв пригладен аеродинамичен вид, който не се заличаваше от редиците индивидуални игрални помещения, украсяващи и начупващи гигантската основа. Целият първи етаж се състоеше от също такива помещения и съединителни коридори. Широки външни стълбища водеха към второ, трето и четвърто ниво и надолу в три сутерена — общо седем етажа, посветени изключително за заниманията на отделните състезатели.

— Сега, когато съм тук, вече не съм толкова сигурна в себе си — въздъхна Тереза Кларк. — Тези хора изглеждат дяволски интелигентни.

Госейн се засмя на изражението на лицето й, но не каза нищо. Чувстваше се извънредно уверен, че ще може да се състезава чак до трийсетия ден. Проблемът му не беше дали ще спечели, а дали ще му бъде позволено да опита.

Надалеч и неуязвима, Машината се извисяваше над човешките създания, които се готвеше да сортира съобразно тяхното семантично обучение. Никой от живите днес не знаеше точно в коя част от конструкцията й бе разположен нейният електромагнитен ум. Джилбърт Госейн размишляваше върху тая загадка подобно на мнозина други преди него. Къде ли бих го поставил, чудеше се той, ако бях някой от учените-архитекти? Това, разбира се, нямаше значение. Игралната Машина вече бе по-стара от който и да е съвременен човек. Самоподновяваща се и съзнаваща своя живот и своята цел, тя оставаше по-голяма от всеки индивид, имунизирана срещу корупция и теоретически способна да предотврати собственото си унищожение.

— Тя ще ни съсипе! — бяха изкрещели по-емоционалните натури след завършването й.

— Не — възразиха тогава строителите. — Нашата творба не е разрушител, а неподвижен механически мозък със съзидателни функции и с капацитет за добавки към себе си в определени разумни направления.

В продължение на триста години хората бяха идвали да приемат нейните решения кой трябва да ги управлява…

Госейн долови някакъв разговор между мъж и жена, които вървяха наблизо.

— Местността е без полиция — изсумтя жената. — Страхувам се.

— Не виждаш ли — отвърна спътникът й, — това показва как е на Венера, където няма никаква нужда от полицаи. Ако докажем, че сме достойни за нея, ще отидем на планета, на която всеки е нормален. Периодът без ченгета ни дава шанс да оценим прогреса тук, на Земята. Някога това беше кошмар, но аз открих промяна дори в течение на моя живот. Да, този период наистина е необходим.

— Мисля, че сега трябва да се разделим — бутна го Тереза Кларк. — Фамилиите, започващи с К, са долу на втория сутерен, а тия, започващи с Г, са точно над тях. Ще се срещнем довечера при пустия парцел. Някакви възражения?

— Никакви.

Изчака я, докато се загуби от погледа му към споменатия сутерен, и я последва. Когато достигна края на стъпалата, зърна, че младата жена бърза към един изход в дъното на дълъг коридор. Тръгна натам. Скоро я видя да катери стълбище, водещо навън. Най-после Госейн го изкачи, пробивайки си път през тълпата, ала Тереза вече не се забелязваше никъде. Замислено се обърна. Възможността тя да не рискува да се подложи на тестовете го бе накарала да я проследи, но потвърждаването на подозренията му беше смущаващо. Проблемът Тереза Кларк бе станал по-сложен.

По-объркан, отколкото очакваше, той влезе в празна изпитна будка в секция Г. Вратата се затвори с щракване след него и веднага от някакъв ъгъл попитаха прозаично:

— Вашето име?

Госейн забрави странната си позната. Дошъл бе решителният момент.

Будката съдържаше удобно въртящ се стол, бюро с чекмеджета и над него — прозрачно табло, зад което електронни лампи светеха с многообразието на цветовете от черешовочервено до огненожълто. В средата на таблото, направен също от пластмаса, лъщеше обикновен високоговорител с аеродинамична форма. Точно оттам бе долетял гласът на Машината.

— Вашето име? — повтори тя. — И, моля, вземете металните контакти.

— Джилбърт Госейн — каза спокойно мъжът.

Настъпи тишина. Някои от черешовочервените електронни лампи замигаха несигурно.

— Засега ще приема това име — произнесе Игралната Машина с безличен тон.

Госейн потъна по-дълбоко назад в стола. Кожата му се загря от вълнение. Почувства се на ръба на откритието.

— Знаеш ли моето истинско име? — запита той.

Последва нова пауза. Човекът имаше достатъчно време да си състави мнение за колосалния механизъм, който в същия миг провеждаше с лекота десетки хиляди разговори с индивидите в своята вътрешност.