Алфред Вогт - Светът на не-А

— Сега слушай — продължи сериозно Госейн. — Не се страхувай от мен. Намесен съм в същата бъркотия, обаче съм почтен. Смятам, че и двамата се намираме в еднакво опасно положение и че нашата заветна цел в момента е да открием кътче, където да прекараме нощта.

Жената издаде смътен звук, който му се стори като приглушен смях, ала щом се наклони бързо към нея, лицето й вече бе обърнато настрана от най-близката улична лампа и не можеше да бъде сигурен. Миг по-късно го извърна отново към него и Джилбърт за пръв път я видя ясно. Беше с мършави, но силно загорели бузи. Очите й бяха тъмни езера, а устните — леко разтворени. Носеше грим, той бе лошо нанесен и не добавяше нищо към нейната красота. Видът й сякаш беше на човек, който дълго време не се е смял. Подозренията му изчезнаха. Почувства, че се е върнал там, отдето бе започнал, че е защитник на момиче, чийто характер все още не се е проявил в конкретна форма.

Когато дойдоха срещу някакъв пустеещ парцел, Госейн спря и се замисли. Беше тъмен и осеян с храсти. Идеално скривалище за нощни мародери. Но погледнато от друга страна, бе удобно убежище за един почтен мъж и неговото протеже, при условие че го приближаха, без да бъдат усетени. След кратък оглед той забеляза тясна уличка, водеща към задната част на парцела, и пространство между два склада, през което можеха да стигнат до нея.

Бяха необходими десет минутки, за да открият задоволително затревено място под нисък разперен храст.

— Ще спим тук — прошепна Джилбърт Госейн.

Тя се отпусна на тревата. И мълчаливото й съгласие го доведе до внезапния проблясък, че беше дошла твърде лесно с него. Той лежеше с притворени очи и разсъждаваше върху възможните опасности.

Нямаше никаква луна, мракът под, надвисналия храст бе гъст. Чак след известно време успя да различи нейната приличаща на призрак фигура в слабото петно отразена светлина от далечна улична лампа. Беше на повече от пет фута разстояние и през всичките тези първи минути, докато я наблюдаваше, жената видимо не се помръдна. Изследвайки колебливите й форми, Госейн започна все по-силно да осъзнава неизвестния фактор, който тя представляваше. Бе поне толкова загадъчна, колкото и самият той.

Размишленията му приключиха, когато младата жена каза тихо:

— Моето име е Тереза Кларк. А какво е твоето?

Да, какво наистина, смути се Госейн. Преди да успее да отговори, момичето добави:

— За игрите ли си тук?

— Точно така — отвърна мъжът след кратко колебание, защото той беше човекът, който трябва да разпитва. — Ами ти? Също ли си дошла за игрите?

Нужен бе момент, за да проумее, че е задал насочващ въпрос.

— Не ставай смешен — чу горчивия й отговор. — Дори не знам смисъла на не-А.

Джилбърт Госейн се умълча. Долови някакво смирение в случая и то го озадачи. Личността на Тереза внезапно доби по-голяма яснота — изкривено его, което скоро щеше да разкрие едно пълно удовлетворение от себе си. По съседната улица профуча кола, слагайки край на нуждата от коментар. Тя бе последвана бързо от още четири автомобила. Нощта за кратко оживя под съсъка на гумите върху паважа. Звукът изчезна, но смътното ехо остана. Това бяха далечни пулсиращи шумове: навярно те присъстваха през цялото време, ала сега, когато им бе обърнато внимание, се превърнаха в очевиден факт.

— И тъй, какво изобщо представляват тези игри? — натрапи се гласът на младата жена. Той беше приятен, макар да съдържаше глуха горчива нотка на самосъжаление. — В известен смисъл е достатъчно лесно да се проследи съдбата на победителите тук, на родната Земя. Те всички получават доходни служби. Стават съдии, управители и други подобни. Но какво се случва с хилядите, които всяка година спечелват правото да заминат за Венера? Как ги посрещат, щом пристигнат там?

— Аз лично мисля — произнесе уклончиво Госейн, — че бих се задоволил с президентството.

— Ще трябва малко да се потрудиш, за да пребориш групата на Харди — каза през смях тя.

— Да преборя кого? — попита мъжът, изправяйки се до седнало положение.

— Ами че Майкъл Харди, президента на Земята, не знаеш ли?

Джилбърт бавно се отпусна пак върху тревата. Значи ето какво имаха предвид Нордег и останалите в хотела. Неговият разказ сигурно бе изглеждал като бълнуванията на някой душевноболен! Президентът Харди, госпожица Патриша Харди, великолепната им лятна къща в Крес Вилидж — и всяка частица информация в мозъка му относно това беше абсолютно невярна. Кой би могъл да постави там тази фамилия?