Алфред Вогт: Светът на не-А

Хм, това повече не бе смешно. Нищо от тия приказки не пасваше. Нежната Пат не притежаваше кон, независимо дали бял или цветен. Те бяха бедни. През деня работеха своята малка овощна ферма, а през нощта учеха. Нито Крес Вилидж беше световноизвестен със селския дом на семейство Харди. Ами че Харди не бяха никакви. Кои, по дяволите, би трябвало да бъдат?

Въпросът премина като светкавица. Джилбърт съвсем ясно видя средството, което щеше да сложи край на безизходното положение.

— Бих могъл само да предположа, че детекторът на лъжата лесно ще провери моите думи — каза той.

Ала детекторът отсече:

— Не, вие не сте Джилбърт Госейн, нито пък някога сте живели в Крес Вилидж. Вие сте… — Апаратът спря. Дузината му мънички електронни лампи замигаха несигурно.

— Да, да — подкани го дребният красавец. — Кой е всъщност джентълменът?

Последва дълга пауза.

— В неговото съзнание няма сведения по този въпрос — произнесе накрая детекторът на лъжата. — От него се излъчва уникална сила. Но той, изглежда, не осъзнава своята истинска самоличност. При подобни обстоятелства изобщо не е възможна идентификация.

— В такъв случай, любезни Госейн — заключи ниският мъж, — мога само да ви предложа скорошно посещение при психиатър. Със сигурност не бива да останете тук.

Малко по-късно Джилбърт беше изтикан в коридора. Една мисъл, едно намерение лежеше в мозъка му досущ като ледено блокче. Стигна до своята стая и поиска връзка по видеофона. Свързването му с Крес Вилидж отне две минути. На екрана се появи странно женско лице. То бе твърде сериозно, ала характерно и младо.

— Аз съм госпожица Тричърс, флоридската секретарка на госпожица Патриша Харди. По какъв въпрос желаете да разговаряте?

За момент съществуването на личност като Тричърс беше объркващо, после Госейн дойде на себе си и рече:

— По интимен въпрос. Важно е да беседвам лично с нея. Моля, свържете ме веднага.

Действието, видът и гласът му сигурно изглеждаха авторитетни.

— От мен не се очаква да сторя това — отвърна колебливо младата жена, — но можете да намерите госпожица Харди в двореца на Машината.

— Тя е тук , в големия град! — възкликна бурно Госейн.

Не усети прекъсването на връзката. Лицето на секретарката внезапно бе изчезнало, а видеоекранът — угаснал. Бе останал сам с току-що установеното: Патриша е жива!

Естествено той проумя. Мозъкът му, обучен да приема нещата такива, каквито са, вече се беше настроил към факта, че онзи детектор не е излъгал. Докато седеше тъй, се почувства наситен с информация. Нямаше никакъв стимул да се обади в двореца, да говори с нея, да я види. Утре, разбира се, трябваше да отиде там, обаче това изглеждаше много далеч в пространство-времето. Усети, че някой чука силно на вратата. Отвори я на четирима мъже. Стоящият отпред висок млад човек каза:

— Аз съм помощник-управителят. Съжалявам, но се налага да напуснете. Ще свалим багажа ви долу. През месеца без полиция не можем да рискуваме с подозрителни индивиди.

Необходими бяха двайсет минути Джилбърт Госейн да бъде изхвърлен от хотела. Нощта се спускаше, когато той тръгна бавно по почти пустата улица.

Беше твърде рано за сериозна опасност. Макар вече да настъпваше, нощта бе още в началото си. Скитниците и бандите, убийците и крадците, които скоро щяха да се появят на открито, продължаваха да чакат по-дълбокия мрак. Госейн се приближи до пъстра реклама. Тя светваше и гаснеше, повтаряйки дразнещо:

Колебаеше се. Нямаше как да си позволи такава цена за всичките дни на игрите, но за няколко би могъл. Неохотно отхвърли подобна възможност. Гнусни истории се свързваха с тези места. Предпочете риска да прекара нощта навън.