Алфред Вогт: Светът на не-А

„Гостите във всяко крило от хотела трябва, както обикновено по време на игрите, да образуват свои собствени групи за защита…“

Госейн се взираше мрачно навън през извития ъглов прозорец в хотелската си стая. От тоя наблюдателен пункт на трийсетия етаж той можеше да съзерцава простиращия се долу град на Машината. Денят бе ясен и ведър, а обсегът на зрителното му поле — огромен. Вляво забеляза синьо-черна река, която искреше с вълните си, гонени от късния следобеден бриз. На север ниските планини се открояваха рязко върху фона на лазурното небе.

Това беше обозримата периферия. Оградени от склоновете и реката, зданията, които виждаше, се притискаха плътно по широките улици. Повечето от тях блещукаха с лъскави покриви сред палми и полутропически дървета. Тук-там, неотличими от пръв поглед, имаше още хотели и по-високи сгради.

Самата Машина се намираше на заравненото било на един планински склон. Тя представляваше блестяща сребриста колона, издигаща се в небосвода и отдалечена на разстояние около пет мили. Нейните градини и президентската резиденция наблизо се скриваха отчасти зад дърветата. Но мъжът изобщо не се интересуваше от обстановката. Въпросната апаратура засенчваше всеки друг обект в полезрението му.

Видът й бе неизмеримо ободряващ. Джилбърт Госейн се удивляваше въпреки желанието си и въпреки мрачното си настроение. Най-после той беше тук, за да вземе участие в игрите на Машината — те означаваха пари и положение за успелите частично и пътуване до Венера за специалната група, която спечелеше най-големите награди.

От години му се искаше да дойде, ала едва нейната смърт направи това възможно. „Всичко си има собствена цена“ — помисли навъсен Госейн. В своите мечти през този ден господинът никак не подозираше, че тя ще бъде там, до него, състезаваща се за същите щедри призове. По онова време, когато заедно градяха планове и учеха, власт и положение бяха нещата, които оформяха надеждите им. Нито Патриша, нито той бяха в състояние да си представят, че ще заминат за Венера. Всъщност не разчитаха на подобен шанс. Сега за самотния Джилбърт властта и богатството не значеха нищо. Отдалечеността, невероятността, тайнствеността на Венера, комбинирани с обещанието за забрава, го привличаха. Чувстваше се далеч от материализма на Земята. Жадуваше за духовно прекратяване в съвсем нерелигиозен смисъл.

Почукване на вратата сложи край на размишленията му. Отвори и погледна стоящото пред прага момче, което изрече:

— Сър, пратиха ме да ви кажа, че всички гости от етажа са във всекидневната.

Госейн се почувства объркан.

— Е, та? — запита.

— Ще има дискусия върху защитата на обитателите му по време на игрите, сър.

— О! — възкликна той.

Бе шокиран, че е забравил. По-ранното съобщение за тази мярка, дошло чрез хотелското радио, го бе заинтригувало. Но беше трудно за вярване, че най-големият град в света ще остане без полицейска или съдебна опека, докато траят въпросните състезания. В отдалечените полиси, във всички други селища и общини законите продължаваха да действат. Само тук, в царството на Машината, в течение на цял месец нямаше да има никакъв закон, освен този за пасивна отбрана на групите.

— Помолиха ме да ви предам — допълни пратеникът, — че ония, които не дойдат, не са защитени по никой начин през периода на игрите.

— Идвам веднага — реагира Госейн. — Кажи им, че съм новодошъл и че съм забравил. И ти благодаря.

Той даде на момчето четвърт долар, после го отпрати. Затвори вратата и трите пластмасови прозореца, нагласи видеофона на секретар, най-сетне заключи грижливо след себе си и тръгна по коридора.

Когато влезе във всекидневната, забеляза един човек от неговото село. Беше собственикът на магазин Нордег, който стоеше близо до входа. Джилбърт кимна и поздрави с усмивка. Мъжът го измери с почуда, но не отвърна нито на усмивката, нито на кимването. Накратко, това бе странно. Необичайността в поведението на земляка изчезна от съзнанието му, щом проумя, че го гледат и останалите от голямата група присъстващи.

Ясни, дружелюбни очи и любопитни, открити лица с намек за преценка в тях — такова беше впечатлението от гостите. Той потисна желанието си да се поклони. Всеки претегляше поотделно хората, стремейки се да определи какви са шансовете им за победа в игрите. Сега видя, че го вика с жест някакъв старец на бюро до вратата. Отиде при него. Човекът каза: