Алфред Вогт: Светът на не-А

Съществуват ли други нападки срещу „Светът на не-А“? Няма никакви. Това е факт. На 23 и половина години Найт взе тоя роман и по думите на Олджис Бъдрис стана причина за моето „унищожение“.

И тъй, какъв е проблемът? Кое ме кара да поправям сега „Светът“? Нима го върша само заради една критика?

О, да.

Но защо? — питаш ти, читателю.

Ами на тази планета човек трябва да познава къде е силата.

Найт имаше ли я?

Найт я имаше.

В някакъв по-дълбок смисъл, разбира се, аз правя защита на книгата си и даже я преработвам, защото общата семантика е световен предмет с реални заключения не само през 2560 година от новата ера, когато се развива моят разказ, а също тук и днес.

Въпросната семантика, както я определя покойният граф Алфред Корзибски в своя прочут труд „Наука и здрав разум“, е една повтаряща се фраза за не-Аристотеловата и не-Нютоновата система. Не се оставяйте на тия сложни думи да ви спрат. Не-Аристотелова означава не според мисълта, обединяваща последователите на древния грък в продължение на близо 2000 години. Не-Нютонова пък се отнася в основата си за нашата Айнщайнова вселена, преценявана от съвременна позиция. Не-Аристотелова се съкращава на не-А.

Ето как се стига до заглавията „Светът на…“ и „Играчите на не-А“.

Общата семантика се занимава със същината на значението. В това отношение тя излиза извън обичайния обсег и включва новите тенденции на лингвистиката. Важна идея на семантиците е, че някое значение може да бъде разбрано само когато му бъде позволено да премине през нервната и възприемаща система на разумно създание, през която бива филтрирано.

Поради ограничените си възможности индивидът вижда едва част от истината и никога цялата. При описанието на тези ограничения граф Корзибски въвежда термина „стълбица на абстракцията“. Абстракцията, както я използва той, няма възвишено или символично допълнително натоварване. Това ще рече „да отделиш от“, тоест да вземеш нещо от многото. Ученият приема, че при запознаването с даден естествен процес човек е в състояние да извлича, сиреч да усеща само част от него.

Ако бях писател, който просто представя идеите на другиго, тогава се съмнявам дали бих имал проблеми с моята публика. Смятам, че съм нарисувал картината на общата семантика така добре и тъй умело в „Светът на не-А“ и в неговото продължение, че читателите да си кажат — ето всичко, което е трябвало да се направи. Истината обаче е, че аз, авторът, съм забелязал един по-дълбок парадокс.

От Айнщайновата теория за относителността насам ние включваме схващането за наблюдателя, който следва да бъде взет предвид. Когато и да дискутирах върху повдигнатия въпрос, откривах, че хората не умеят да оценят висотата на подобно схващане. Те, изглежда, мислеха този наблюдател за някаква алгебрична единица. Без значение каква личност е той.

При такива науки като химия и физика методите са толкоз прецизни, че очевидно няма значение кой е наблюдавал. Японците, германците и руснаците, католиците, протестантите, индусите и англичаните — всички те са стигали до едни и същи безпогрешни изводи, заобикаляйки своите частни, расови и верски предразсъдъци. Но онези, с които съм говорил, считаха, че веднага щом представители на тия многобройни националности или религиозни групи напишат история … ах, тогава от всеки индивид ще се получи вече различно описание и, то се подразбира, инаква история.

Ако по-горе споменавам, че това „очевидно“ не е било от значение при физическите или точните науки (нали често ги наричат така?), истината впрочем е, че там то също има тежест. Отделният учен е ограничен в собствените си способности да извлича данни от природата чрез промиването на мозъка, което е наследил от родителите или пък в училище. Както би казал общият семантик, научният деец „създава своя история“ във всеки изследователски проект. И тъй, някой физик с по-малка образователна и лична устойчивост може да реши даден проблем, останал извън възможностите (за извличане) на друг колега.

Накратко, наблюдателят винаги е и всякога трябва да бъде едно „аз“… една определена фигура.

Съобразно със сюжета в „Светът на не-А“ моят герой Джилбърт Госейн разкрива, че не е този, за когото се мисли. Той просто смята, че е фалшив.

Сега да предположим по аналогия, че същото важи за всички нас. Само че ние сме навлезли толкоз дълбоко във фалша, до такава степен сме приели нашата ограничена роля, че изобщо не се съмняваме в нея.