Алфред Вогт - Светът на не-А

Продължи да я наблюдава в почти плътната тъмнина. След десет минути тя стана и се протегна. После седна пак, събу обувките си и претъркулвайки се към него, легна върху тревата. Видя го.

— Всичко е наред — увери я тихо Госейн. — Тук съм единствено аз. Помислих, че ме чу да идвам.

Не си бе казал нищо подобно, но Патриша Харди се надигна рязко и това сякаш бе най-добрият начин да се успокои.

— Ти ме стресна — заяви тя, а гласът й, подходящо приглушен, прозвуча равно. Разбира се, имаше здрави таламусни реакции.

Той се отпусна в тревата до нея и позволи булото на нощта да пропълзи върху него. Втората нощ без полиция! Беше трудно за вярване. Долавяше градските шумове — слаби, безлични и съвсем неподтикващи към размисъл. Къде бяха бандите и крадците? Те изглеждаха нереални, изследвани от безопасността на туй тъмно убежище. Вероятно годините и чудесните образователни системи ги бяха отсели, оставяйки само страшните легенди и шепа отрепки, които се прокрадваха в мрака, за да търсят безпомощни жертви. Не, това не можеше да бъде истина. Хората ставаха по-смели, щом техните съзнания се интегрираха със структурата на вселената наоколо. Някъде се замисляше или извършваше насилие. Някъде ли? Навярно тук.

Госейн погледна момичето. Сетне започна да говори шепнешком. Описваше собственото си положение — начина, по който бе изхвърлен от хотела, амнезията, която покриваше паметта му, и странната илюзия, че е бил женен за Патриша Харди.

— А после — приключи тежко той — тя се оказа дъщеря на президента и абсолютно жива.

— Вярно ли е, че тия психолози — подзе Патриша, — подобни на човека, при когото ще ходиш, са спечелили в игрите пътешествие до Венера и са се върнали на Земята да практикуват своята професия? И че в действителност никой друг не може да изучава психиатрия или свързаните с нея науки?

— Ами да — реагира Джилбърт Госейн, без да се съсредоточи. — Други, разбира се, също се подготвят по тази специалност, обаче…

Той бе усетил остър, внезапен копнеж час по-скоро да дойде моментът за интервюто с доктор Енрайт. Колко много би могъл да научи тогава! После нахлу предпазливостта. Запита се защо дамата бе задала такъв въпрос, вместо да коментира неговия разказ като цяло. Потърси я с поглед в мрака. Но нейното изражение беше обгърнато от нощта. Гласът й се появи отново:

— Искаш да кажеш, че нямаш ни най-слаба представа кой си? Как изобщо стигна до хотела?

— Имам смътен спомен — отвърна сериозно Госейн, — че взех автобус от Крес Вилидж до летището в Нолендия. И отчетливо виждам присъствието си в самолета.

— Яде ли на борда?

На мъжа му бе нужно известно време, за да се сети. Това беше един интенсионален свят, в който той се стремеше да проникне, и толкова несъществуващ, колкото всички сродни му светове. Споменът никога не е запаметеното нещо, но поне при повечето хора, когато в ума свети някаква следа, обикновено има и факт с подобна структура. Неговото съзнание не съдържаше нищичко, което би могло да бъде свързано с физическата реалност. Не бе ял, определено и недвусмислено.

— Наистина ли нямаш дори най-малка представа каква е цялата тази работа? — питаше Патриша. — Нито намерение или план да се справиш с нея? Просто се движиш в огромна тъмнина, така ли?

— Именно — отвърна Госейн и зачака.

Мълчанието трая дълго. Твърде дълго. А щом дойде отговорът, не беше от младата дама. Някой налетя отгоре му и го повали. Други фигури изскочиха от храста и посегнаха да го сграбчат. Той бе отново на крака, отхвърляйки първия мъж. Силен страх го накара да се бори, даже след като плетеница яки ръце го задържаха достатъчно здраво, та да не може да избяга.

— Отлично — чу глас. — Сега ги напъхайте в колите и да се махаме оттук.

„Дали тези хора са дошли по сигнал от момичето или пък са гнусна банда?“ — запита се Госейн, докато седеше вързан върху задната седалка на просторен седан.

Рязко дръпване напред временно прекрати тревожните му размишления.

Както хвърчаха по пустите улици, Джилбърт забеляза, че пред него се движеха две, а отзад — три коли. Наблюдаваше техните черни обтекаеми форми през предното стъкло и в огледалото за задно виждане. Патриша Харди бе в една от тях, ала въпреки че напрегна очите си, не можа да я различи. Не че това имаше значение. Той бе разгледал пленилите го и подозрението му, че те не са улична банда, вече беше по-ясно очертано.