Атанас Славов - Пентаграм

Понякога съвсем сериозно съм се питал дали в главата на този човек няма някакво още неизвестно на науката запаметяващо устройство, което му позволява с лекота да цитира безброй автори и произведения, четени преди години и съхранени с най-същностното от това, което са създали? Дали някой НЛО тайно не му помага да генерира в себе си оригинални – въпреки планините от прочетена фантастика – идеи за собствени произведения: разкази, романи, сценарии? И дали не е открил някъде изворче с приказна жива вода, дето възвръща стократно силите на човека след изтощителен труд? За първите две не знам, но за третата питанка съм сигурен – той жадно пие от извора на мечтата по онзи бъдещ, мислен и предчувстван, по-красив и по-справедлив свят. Затуй е и приятно, и не съвсем лесно да общуваш с него – жаждата го терзае, кара го да живее с все нови и нови „невъзможни“ планове, прави го винаги неспокоен, винаги страстно-търсещ. А заедно с него прави такива и много от членовете на интегралния клуб „Иван Ефремов“.

Какво ли не е преживял за това десетилетие вечният оптимист и мечтател Атанас Славов! Опити за „преврат“ и неразбиране на спецификата в клубната работа (клубът не е място за задоволяване на болезнени амбиции, нито пък фон на нечия кампанийна парадност), три фестивала на сродни звена от цяла България и няколко сборника с литературно творчество на клубни членове, раждането на първото у нас специализирано издание за фантастика, евристика и прогностика – ФЕП (засега все още във формата на вестник), и първи творчески находки в областта на кинофантастиката, цветомузиката, фантастологията… Но когато го видиш пет минути преди началото на поредната сбирка, просто нямаш време да повярваш във всичко това – той се вълнува и кипи в подробностите, сякаш точно тази вечер застава за пръв път пред няколкото десетки умни и безпощадно внимателни очи.

Нека го оставим именно тъй – повел ги отново към необятния космос на човешките мечти, а ние с вас да надникнем и зад друга врата!

Вестник „Средношколско знаме“/4.ІХ.1985 г.

Когато прекрачих прага на Клуба по фантастика, не знаех, че правя може би най-важната крачка в живота си. Това беше преди 27 години. Бях осмокласник с блеснали от любопитство очи от Софийската математическа гимназия. Бях запален фен на научната фантастика, макар че не знаех още думата „фен“. Тогава Наско Славов, като истински апостол на правата вяра на мечтателите, говореше за нечувани светове и фантастични реалности на фона на музика от „Пинк Флойд“ и диапозитивно шоу от психеделични обложки на плочи и сюрреалистични колажи. Наско беше зрял мъж тогава, а аз – хлапак. Сега, поради някакво странно изкривяване на времето в света на възрастните, сме почти връстници.

В Клуба по фантастика и прогностика намерих отговори на много трудни въпроси, които другаде не се осмеляваха дори да задават. Намерих други поклонници в култа на братя Стругацки, Лем и Вонегът, а оттам – и магическия реализъм на Кортасар, Маркес и Льоса. Намерих музиката на „Дженезис“, „Пинк Флойд“ и „Йес“, а оттам – и първия ми мултимедиен спектакъл по „2112“ на Ръш. Намерих съратници киномани в храма на Тарковски, Фелини и Кубрик, с които създадохме свой киноклуб и първия независим видеофилм „Най-добрата защита“. Намерих кураж и вдъхновение за първите ми разкази, а оттам и издател за книгата ми „Иркала, страната на мъртвите“ – същия неостаряващ ентусиаст Наско Славов. Намерих приятели за цял живот, с които стъкмявахме самиздат фензина „Практис“ за „изкуство, култура и политика“, а по-късно имахме безкрайната вяра, че бъдещето зависи от нас, и написахме първия независим проект за Конституция на България.

Сега, като гледам назад, мога да направя пълно самопризнание: в Клуба по фантастика намерих себе си. Това, което бях, това, което съм, и сигурно това, което ще бъда. Чувството за вседостижимост, правото на мечтателство, вярата в себе си, доверието в съмишлениците, отговорността към бъдещето, критичното мислене, неутолимото любопитство и търсене на скритите механизми зад лъскавите фасади, непримиримостта към шаблоните, посредствеността и лесните коловози на битието.

След 12 години живот в Америка аз не се претопих, не забравих кой съм и откъде идвам, не измених на идеалите си и вярата си, че фантастичното бъдеще на справедливостта и доверието е не само възможно, но ни принадлежи.