Атанас Славов - Пентаграм

Баюн тръсна глава и се огледа. Наоколо равномерният кипеж на тълпата не беше преставал нито за миг и край малката като островче маса на двамата бивши пилоти прелитаха късове от диалози: „… да се изтребват, защото, докато са живи, непрекъснато са под влияние на своите вождове, техния, как беше там, кондафски Концентър или нещо подобно, а вождовете все гледат да изхранят народа си от съседската хазна, а не от своята…“, „… разбери, много са ми необходими, но на такава цена не мога да си позволя…“, „… мога да намаля с един процент, но…“, „… изумителни ръце имате, скъпа, с такива ръце…“, „… изобщо! Кондафарите се размножават със страшни темпове и ако седнем да се церемоним…“.

Някой мина край тяхната маса. Мина, без да спира, с безразличен израз, но Баюн долови остър мигновен поглед и усети, че непознатият за секунда го е огледал, претеглил и преценил. Впрочем непознат ли? Той познаваше това лице. Не в цветове – виждал го бе на снимка или на филм, въпреки че едва ли беше киноартист… Отзад долетяха приглушени реплики: „Прав сте, униформата му е стратегическа“, „Е, убедихте ли се?“, „Казвате, че станал стратег за няколко месеца?“, „Именно“, „Бихте ли ме запознали с него?“, „Съжалявам, не го познавам лично. Впрочем не се познавам и с вас, извинете“, „Нима не ме познахте?“, „Съжалявам, но…“, „Е, и аз съжалявам“.

Баюн ясно разбираше, че този разговор не е предназначен за неговите уши, но Предписанието, кой знае защо, беше решило да усили слуха му, докато открои от шума точно този разговор. Предписанието обичаше такива неща. Баюн крадешком се обърна. Непознатият беше станал и любезно се кланяше. Събеседникът му сви рамене и посегна към чашата си. Онзи премина обратно край Баюн и отново го обля със странния си поглед.

– Халбун-чи, този познаваш ли го? – сръга задрямващия дебелак Баюн.

– Не – изръмжа командорът, – но щом се интересуваш, ще разбера. Тук си имам осведомителни канали.

Десетина минути по-късно Халбун се върна с разочарована физиономия.

– Изложиха се моите агенти, без дух да останат. Никой не го познава, дори и Теракол. Всички смятат, че е дошъл с някой от останалите. Зарежи го, за какво ти е притрябвал?

Баюн не отвърна. Нещо в него се размърда, надигна се, заинтересувано наостри уши и го накара да потърси с поглед непознатия. Откри го недалеч от бара в компанията на енергичен шишко. Подпрян на огромен декоративен свещник, той увлечено слушаше вица на събеседника си.

– Отива той в Контролицията и разправя: „Така и така, изчезна ми жената“. „Добре де, викат му, опиши я.“ „Ами, вика той, висока е…“ – разказвачът посочи с ръка някъде на равнището на гърдите си – „широка е…“ – ръцете му се разлетяха, за да очертаят могъщи рамене – „а носът ù…“ – дланта му погали въображаем нос с невероятни размери. – После дълбоко се замислил и махнал с ръка: „Абе кво ще я търсите!“.

Непознатият ентусиазирано зацвили. Баюн ясно прочете изкуствеността на смеха му – защо да не ти се посмеем, глупако, щом си ни нужен… Този човек определено го тревожеше. Тревожеше го и кръглото му, напукано от вертикални бръчки лице, върху което големите чувствени устни изглеждаха като поставени допълнително. Не му харесваха отворите на малките пронизителни очички, които в определени ситуации могат неуловимо да се превръщат в късчета мътно стъкло. При бурния престорен смях те съвсем потънаха между бръчките. Главата на непознатия заприлича на изсъхнал, сбръчкан плод.

Баюн най-сетне можа да отклони поглед. Предписанието повече не се интересуваше от непознатия. Около масата се бяха събрали седем-осем души, които начело с Теракол очакваха от него обещаното „нещо интересно“. Предписанието пое инициативата. Баюн следеше отстрани игривата логика на разговора си, учудваше се на остроумието в своите реплики, на способността да се пренагажда към всеки един от събеседниците. Не можеше само да долови Целта. Тази безпомощност събуждаше в него мисълта, че трябва да направи нещо, например да млъкне рязко в средата на фразата, да прекрати тази недостойна словесна еквилибристика, да стане… нищо. Решимостта идваше на вълни и изведнъж изтичаше някъде навътре, оставяйки след себе си леко болезнена празнота. Когато го оставиха на спокойствие, Баюн стана и погледна към Халбун. Командорът на Вечинтската въздушна гара кротко похъркваше на стола си. Пилотът уморено се усмихна и се запромъква към изхода. В ушите му шумоляха интимни разговори: „Драги мой, сега положението е в твои ръце. Като го притиснеш с онези акции, дълго няма…“, „… какви деца, какви деца само! Казвам ù вчера, защо ти е нов модел, старата още вози, а тя: Старец, вземи се стегни, нали пред хора се явявам, и теб излагам вече…“. Недалеч от тежката, безвкусно обкована с черно желязо врата на салона семейство Теракол обсъждаше нещо, изглежда от жизнена важност. Господин Теракол оживено кимаше в такт с думите си. При неговия ръст това движение изглеждаше като че ли кълве главата на своята съпруга, която в отговор вадеше и прибираше подобната на чекмедже месеста долна челюст. С безразличен поглед на човек, който търси тоалетната, Баюн мина край тях. Вратата отсече пъстрите шумове на залата.