Атанас Славов - Пентаграм

– Свободно ли е?

– Разбира се – радушно реагира мъжът. – Аз не съм тукашен и няма кого да очаквам.

Стратегът се намести на удобния стол и огледа събеседника си. Именно събеседник – той беше точно от този тип хора, които предразполагат към разговор – близък, приятелски и откровен, какъвто може да бъде само разговорът със случаен непознат.

– Как ви се вижда столицата? – започна с най-баналния въпрос, защото чувстваше, че е все едно как ще започне.

– Чудесна е – с готовност реагира мъжът. – Въпреки войната. Впрочем, аз за последен път бях по време на Прелома, тогава нямаше бомбардировки, но бяха страшни пожари, не ти е работа…

– Вие участвахте ли в битките? – заинтересува се Баюн.

– Малко. Аз съм южняк от Сисант. Може да го знаеш – малко градче край Сиса. Бях млад, смятах, че светът може да се оправи и че тая работа няма да мине без мен – горчиво се засмя мъжът.

– Сигурно сте разбирали историческата нужда да бъдат изгонени Едносъщните? – Баюн рязко усети, че повтаря лозунги. Учуди се защо досега никога не е разбирал това.

– Вятър разбирах! В Сисант Едносъщните бяха почти невидими – там всички си оставаха староверци. Сигурно така и щях да я карам, ако не бях дошъл тук да уча занаят. Научих го, автомобилен техник станах, парни турбини оправям, газови системи и какво ли не. И там, в работилницата, научих това-онова, влязоха ми едни мухи главата…

И неусетно случайният събеседник на Баюн разказа историята на своя живот – един от сюжетите, които Преломът с грубия си почерк беше изписал по сивите страници на живота и всеки един от тези вече възрастни мъже с прошарени коси и лица носеше по една страница от този странен ръкопис и си даваше сметка, че тя е в тираж един екземпляр… Но в живота няма всеки ден Преломи. Баюн слушаше и усещаше как в душата му се разлива едно полузабравено чувство за вътрешна цялост, кой знае защо, свързано с новопридобития приятел.

– … без дух да остана, ако нещата не се подредиха така, както ги желаехме, то вината си е само в нас, нали?

Стратегът кимна, въпреки че почти не чу тези думи. Да, това беше приятел, близък човек, на когото можеше да се разчита, да разкаже ако не цялата истина, то поне част от нея. Едва сега той разбра каква нужда има да разкаже някому своята тайна. Отначало като че ли искаше само да излее някаква абстрактна мъка, някакво оплакване от това колко е трудно човек да разбере сам себе си, но се получи друго. Чувствата, сдържани толкова дълго от незримото Предписание, се завъртяха из главата му и потресени от ненадейното изчезване на вътрешния бент, се понесоха навън. Техният поток с лекота срути стената от предпазливи фрази и заля събеседника му с остри накъсани словесни вълни, в които изплуваха неестествено сините очи на Демона, страшната тишина в стаята по време на разговора и никелираното дуло на пистолета, в което се отразява всичко освен Предписанието. Баюн не се интересуваше от последствията на своята откровеност. За пръв път обличаше в думи преживяното и се опиваше от тази възможност. Барът се беше изтеглил някъде назад, подобно на огромен тунел – в дъното му се бе събрало цялото задимено пространство на залата с нейните келнери, питиета и усти, които ги поглъщат, докато другата страна е запълнена изцяло от лицето на мъжа, чието име Баюн така и не научи. Неговите добри търпеливи очи гледаха успокоително и отразяваха думите като водно огледало – цветовете, смекчени в синьото, без контрастите на ужаса, както никое отражение не би могло да направи кръгове върху водата.

Баюн спря, като усети върху лицето си мокра струйка. Изтри я с досада, едва ли не със злоба и пое чашата, която внимателно му подаде приятелят.

– Пийни, пийни, Баюн-чи, това помага! Ето така… И аз ще пийна нещо за компания. И не се срамувай, нищо срамно няма в сълзите, напротив… Ако не можехме да плачем, нямаше да сме хора, щяхме просто да сме… като растения, Баюн-чи, докато ни опасе някое добиче… Знаеш ли, Баюн, вярвам ти. Страшна история наистина, такова нещо трудно можеш го измисли. Е, пак хубаво, че ти се е разминало само с толкова. Е, да, лошо е с това Предписание в главата. Но с всичко се свиква, повярвай ми. Откъде знаеш, целта може да не е за зло? Досега нали само полза, кариера де, ти е донесло? А това, че те е карало да четеш тайни книжа – нали пък не си ги продавал на кондафарите, без дух да останат! Може за добро да му е било нужно. Те, духовете, няма защо да правят зло на хората, аз тъй мисля. А с нещо чуждо в главата може да се живее. Моят дядо вече трийсет години носи в черепа си куршума на някакъв разбойник. И живее човекът, продава перушина за възглавници и е неграмотен, ама всеки ще излъже. Живее!