Атанас Славов - Пентаграм

Баюн предпазливо се измъкна от топлината ù и стана. Нямаше съмнение в дълбокия ù сън и той, прекрасно ориентиран в непознатата тъмнина, влезе в кабинета, както си беше гол. Огромната метална каса сега беше само един по-плътен къс от мрака. Действаше така, сякаш бе ден. Но това беше другият Баюн. Предишният, изтласкан встрани, отново наблюдаваше движенията на своето тяло. Ръцете му опипваха сейфа. С ужас усещаше как дебелата многослойна врата става осезаема и видима в цялата си дебелина. Проявяваше се сложната система на шифровата ключалка. Полупрозрачни зъбчати колела, лостчета, заплашително жълти кабели на алармената инсталация и успокояващо зелено сияние на копчетата за тяхното изключване. Баюн ги изключи – преди той изобщо не подозираше за тяхното съществуване. Циферблатите покорно защракаха под пръстите му. Три, седем, пауза, пет, осем, пауза, отново пет, пауза, четири… Баюн отвори сейфа и замря. Не от страх, не от нещо външно, което може да го разобличи. То беше отвътре. Излетя някъде от гърдите или от главата? Прелетя по тунелите на ръцете, които сега бяха станали кухи и кънтящи, вля се в пръстите, задвижи ги с абсолютна точност, както биха могли да се движат само каменните статуи пред входа на Фелдстратегиума. Безупречно протягане навътре, в абсолютната тъмнина на сейфа. Пръстите пълзят между папките, четат надписите им. Най-долната! Виждащите пръсти я измъкват. Те считат, че вече може да бъде запалена лампата. Настолната лампа на бюрото на фелдстратега Гарлик. Папката се разгръща леко. Очите се впиват в тънката хартия, изпъстрена с чертежи и формули. Полуживият, тръпнещ дълбоко вътре Баюн също се взира в тези формули, но не разбира нищо. Пръстите мълниеносно разгръщат лист след лист, очите с фотографическа скорост съобщават на Предписанието смисъла на видяното. И още, и още…

Аркс!

Нещо се случи. За пръв път тази нощ Баюн управляваше тялото си дотолкова, че да може да вдигне глава и да се огледа. Да вдигне глава вътре в себе си, да се огледа вътре в себе си и да разбере, че този странен звук е прозвучал там. И това е бил викът на Предписанието – вопъл на отрицание, на констатация, че всичко това, което пръстите са разгръщали, а очите прочитали и преценявали, не е необходимото.

И Предписанието заглъхна. Избяга като пребит фил в най-далечния ъгъл на душата му. Опустошен и вдървен, Баюн затвори сейфа, с остатъчно съзнание и остатъчна воля върна кодовия циферблат в старото му положение, включи алармената система и излезе. Край дивана, където спеше Йохат, поспря, облече се, взе от бюрото ù лист и молив и написа: „Скъпа Йохат, извинете, че ви оставям, но държа да се прибера в къщи. Надявам се, че сте спали добре. Баюн.“ После постави листа до възглавницата ù така, че да го види веднага след като се събуди. Излезе в коридора, внимателно и безшумно затвори вратата. И побягна под безразличната светлина на дежурните лампи, през застиналите геометрични гърчове на коридорите, по паркета, потъмнял от дисциплинирани стъпки. Баюн бягаше към изхода, обвит от оловна задуха, бягаше по-далеч от извършеното неизвестно защо, неизвестно с каква цел, недостигната цел… Предписанието не се намеси, не попречи на ужаса. Напомни му само да забави тичането, да го намали до военна крачка, за да премине покрай постовия, без да внушава подозрение.

Дълбокият нощен хлад направи това, което Баюн бе очаквал от Предписанието – донесе успокоение. Не пълно, но поне някакво. Във всеки случай не изпитваше повече нужда да бяга. Не му се прибираше. За пръв път пилотът поиска да се напие до безсъзнание. Може би това щеше да го спаси от бавно сковаващата бездънна самота.

Огледа се. Наоколо нямаше никой, който да изкаже мнение за действията му. Трябваше да решава всичко сам. Седна на тротоара. Беше късно, прозорците бяха тъмни, светеха само витрините. Точно срещу него двама усмихнати манекени си протягаха един на друг модерен колан и елегантна чанта. Баюн изпита непреодолимо желание да запрати по тях два-три камъка. Спря го само тяхната липса. Върна се към мисълта за алкохола и паметта му започна да изравя от склада си нощните заведения на Вечинт. Най-близо се намираше бар „Надежда“.

В нощното заведение зеленият камулов дим се събираше под тавана и придаваше на осветлението плуващи оттенъци. Както винаги, Баюн се задави, но решително продължи навътре. Барът не беше пълен. Програмата за щастие отдавна беше свършила. Все пак свободни маси нямаше – край всяка седяха поне двама-трима души. Впрочем Баюн си даде сметка, че не търси свободна маса. Трябваше му сам човек, срещу когото би могъл да седне, да заговори. Независимо за какво. Поръча си коктейл и докато чакаше, огледа залата. Близо до празната сцена видя това, което му беше нужно. Масата беше малка, долепена до стената. Освен самотния си клиент можеше да приюти само още един човек. Баюн взе коктейла си, приближи се и бавно попита: