Атанас Славов - Пентаграм

Едва когато нощният въздух лъхна през яката на мундира, съзнанието му се проясни достатъчно, за да си зададе въпроса: защо беше необходимо това прибързано напускане и закъде трябваше да бърза толкова? Отговорът не закъсня. Ръката, тласната от вътрешен импулс, извади часовника от нагръдния джоб. Наближаващите полунощ стрелки сочеха: Йохат!

Тръгна към града пеш. Имаше достатъчно време. Под краката му равнодушно мълчеше невидимият път и изтичаше в меката пролетна нощ. Беше сезонът, когато в небето са и двете луни – когато хладната равномерна светлина на Зун се смесва с тревожния пурпур на Себенера и връща древността на Нангаруза – старото име на тази страна, сега запазено само за голямата пустиня в средата на континента. Според езическата нангарузка вяра любовта се раждаше тогава, когато мъжът Зун се срещне в кристалния нощен купол със своята Себенера. Това означаваше пролет, движение и трескаво търсене, неспокойно напрегнато чувство за обновление на досадното прохладно битие на отминалата зима. Да, езичеството изчезна, смазано от настъпващата Единна същност. Много монарси паднаха, нови правителства и религии идваха, но пролетите оставаха същите – мъжът Зун намираше своята Себенера, спокойният хлад закипяваше от тръпния пурпур и дълбоко под здравия разум се надигаше тревогата на онези стремежи, които някога бяха породили езичеството и неговата любовна поезия.

Баюн не познаваше тази поезия. Носен от Предписанието, той наближаваше града, без да се разсейва от магията на околния пейзаж. Мисълта за предстоящата среща с Йохат отново бе изтласкала на повърхността спомена за Демона.

Кой беше Демона?

Без дух да остана, трябва поне да предполагам нещо. Човек в края на краищата трябва да предполага нещо, ако не иска някоя сутрин да се събуди от шума на своята кръв, която изтича през разрязаните вени. Баюн крачеше с широко отворени очи, но дори смесената светлина на Зун и Себенера не можеше да освети в мозъка му черния силует на Демона. Не можеше да проникне в невероятните, сини като детска коса очи, пълни с чувства и мисли, които нямат имена на нангарски, защото никой никога в този свят не е имал такива… Един и същ въпрос, вече половин година един и същ въпрос…

Кой е Демона?

Може би кондафар, овладял силите на древните магове, който воюва срещу нас? Откъде накъде такъв могъщ дух ще служи на жалките зъбльовци от Концентъра. Или посланик на все пак съществуващата Единна същност, дошъл да постави Баюн на изпитание, да извиси мисълта му до пророчество? За това някога в часовете по Приобщение беше говорил Едносъщният Тих певец Дилетиле, но кой да му вярва? Какво, без дух да остане, искаше проклетият Демон? Каква беше Целта? Имаше ли Цел?

Можеха да се предположат много неща. Прекалено много неща и всички те щяха да образуват неправилен кръг около центъра, защитен от посегателствата на познанието му. Истината.

Баюн не я знаеше. Това беше страшно.

С изминатите километри около него се сгъстяваше градът. Зачестиха горящите фенери – започваше булевард „Прелом“. Тяхната светлина заглуши луните и се вряза в очите на пилота с агресивната си празничност. Предписанието вече разливаше в гънките на мозъка прилива на нова воля. Баюн ускори крачка, зави зад познатия ъгъл и се изкачи до главния вход на Фелдстратегиума. Показа на постовия своя секретегски пропуск, мина покрай уставния му поклон, пресече коридора и отвори вратата на канцеларията.

Йохат го чакаше. Когато влезе в стаята ù и спря изненадан от тъмнината вътре, тя изневиделица го прегърна. Баюн сграбчи извивката на кръста и плъзна ръце нагоре. В тъмнината лицето ù безизразно се белееше, само черните отвори на очите разнообразяваха повърхността му. Младежът, скрит дълбоко в Баюн, когото редките срещи с момичета далеч не бяха направили ловък, с ужас и страхопочитание следеше властните действия на ръцете си, силните си длани, които караха тялото на Йохат да се огъва, устните си, които я караха да стене и отмята глава назад, краката си – пружиниращи и уверени, които я повеждаха към големия просторен диван в преддверието на кабинета – дивана с най-пикантната слава във Фелдстратегиума…

Йохат не заспиваше. Баюн търпеливо изчака десетина безкрайни минути, за да разбере, че жени като Йохат не заспиват лесно. А тя трябваше да заспи, защото всичко си губеше смисъла. Предписанието напираше и младият мъж, натегнат като пружина, повтаряше наум: „Спи! Спи най-сетне. Не ти ли стига! Спи. Спи!“ Ръцете му силно стискаха раменете ù, в очите му, вкопчени в нейния поглед, гореше заповед: „Заспи!“. И той усети как Йохат омекна в ръцете му. Лицето ù се омиротвори. С лениво движение го погали, сгуши се под мишницата му и затвори очи.