Майкъл Крайтън - Ген

Брад седна на обичайното си място, в зоната на средните редове скамейки, по-встрани, уж да си осигури известно уединение заради деловите си разговори. Кимна на другите редовни посетители — баби, дядовци и детегледачки от латиноамерикански произход, — извади компютъра, а телефона сложи на коляното си. Взе електронната писалка и започна да я движи по екрана на джобния компютър, все едно е твърде зает, за да се заглежда в момичетата.

— Извинете.

Той вдигна очи. Момиче от азиатски произход, сядаше до него. Не я беше виждал преди, но беше сладка. На осемнайсет или там някъде.

Страшно съжалявам, наистина — каза тя, — но трябва да се обадя на родителите на Емили — кимна към едно от момина игрището, — а батерията ми падна. Може ли да се обадя от вашия телефон? Ще бъда съвсем кратка.

— Да, разбира се — каза той и й подаде телефона си. — Разговорът е градски.

— Няма проблем.

Тя наистина говори кратко, каза само, че вече тече третата четвъртина и можели да дойдат да я вземат по-рано. Той се престори, че не я слуша. Девойката му върна телефона и за миг ръката й докосна неговата.

— Благодаря.

— Няма защо.

— Не съм ви виждала на мачовете — каза тя. — Често ли идвате?

— Не толкова, колкото би ми се искало. Работа, знаете. — Брадли посочи към терена. — Коя е Емили?

— Централната нападателка. — Тя посочи чернокожо момиче от другата страна на игрището. — Аз съм нейна приятелка. Кели. — Подаде му ръка.

— Брад — каза той.

— Приятно ми е да се запознаем, Брад. С кого си тук?

— О, племенничката ми е на зъболекар днес каза той. — Но разбрах чак когато дойдох. — И сви рамене.

— Страхотен чичо сте значи. Племенничката ви сигурно много се радва, че идвате да я гледате. Но не ми изглеждате Достатъчно стар, за да сте чичо на някое от момичетата.

Той се усмихна. По някаква причина се чувстваше нервен. Кели седеше много близо до него, бедрото й почти докосваше неговото. Не можеше да използва компютъра или телефона си. Никой не сядаше толкова близко.

— Моите родители са много стари — каза Кели. — Баща ми е бил на петдесет, когато съм се родила. — Плъзна поглед по терена. — Сигурно затова си падам по по-зрели мъже.

„На колко ли години е?“, зачуди се Брад. Но не се сещаше как да я попита, без интересът му да е очевиден.

Тя вдигна ръце и разпери пръсти.

— Току-що си лакирах ноктите. Харесва ли ви цветът?

— Да. Много е хубав.

— Татко откача, като види, че съм се лакирала. Според него така изглеждам прекалено голяма. Но на мек цветът много ми харесва. Страстна любов. Така се казва.

— Аха…

— Пък и всички момичета се лакират. Така де, какво толкова. Лакирам си ноктите още от седми клас. А вече завърших.

— Завършила си?

— Да. Миналата година. — Отвори си чантата и затърси нещо вътре. Освен червило, ключове за кола, iPod и несесерче с гримове Брад забеляза две цигари с марихуана, увити в целофан, и лента цветни презервативи, които изшумоляха, когато момичето ги бутна настрани.

Брад отклони поглед.

— И сега учиш в колеж?

— Не — каза тя. — Реших да си почина една година. — Усмихна му се. — Оценките ми не бяха от най-добрите. Вместо да уча, наблягах на забавленията. — Извади малко шише портокалов сок от чантата си. — Да ви се намира водка?

— Не — каза той изненадано.

— Джин?

— Ами… не.

— Но можете да купите, нали? — Усмихна му се.

— Ами… да — каза той.

— Обещавам да ви се отплатя — каза тя и пак се широко.

Така се започна.

Тръгнаха си от игрището поотделно, с няколко минути разлика. Брадли тръгна пръв и я изчака в колата си на паркинга. Гледаше я как върви към него. Беше със сандали, къса пола и дантелено потниче, което приличаше повече на бельо за специални случаи. Но напоследък всички момичета се обличаха така. Голямата чанта подскачаше на хълбока й в ритъма на стъпките й. Запали цигара и се качи в колата си. Караше черен мустанг. Извърна се и му махна.

Той запали двигателя, излезе от паркинга и момичето потегли след него.

„Недей да очакваш много“, каза си. Но факт беше, че фантазията му вече работеше на пълни обороти.

Мерили Хънтър, педантичната завеждаща на генетичните лаборатории в болница „Лонг Бийч Мемориъл“, обичаше да слуша собствения си глас. Марти Робъртс полагаше максимални усилия да демонстрира интерес към монолога й, Мерили имаше типичното поведение на стара мома или на библиотекарка във филм от четирийсетте години на миналия век. Умираше си да хваща персонала в грешка. Беше се обадила на Марти да дойде моментално.