Майкъл Крайтън - Ген

— Ще трябва да проверя — каза Марти, — за да съм сигурен, че тестовете са били направени.

— И провери добре — каза Мерили. — Защото според болничното досие синът на починалия работа в биотехнологична фирма, а съпругата му работи в педиатрична клиника. И двамата имат достъп до химикали и медикаменти. На този етап не можем да сме сигурни, че господин Уелър не е бил отровен.

— Възможно е — каза Марти. — Макар да е крайно невероятно.

Тя го изгледа ледено.

— Веднага ще се заема — каза Марти Робъртс.

Вървеше към патолабораторията в сутерена и се чудеше как да постъпи с Раза. След казаното в кабинета на Мерили беше сигурен, че Раза изобщо не е пратил кръв за токсично изследване, което означаваше, че лабораторните резултати са били подправени. Раза или ги беше подправил сам, като бе копирал друга бланка с резултати и бе променил името на пациента, или имаше съучастник в лабораторията, който ги беше подправил вместо него. Второто беше по-вероятно. Божичко, явно във всичко това участваше още някой.

И сега онази ужасна стара мома беше тръгнала на лов за съгрешили медици заради следите от етакринова киселина. Етакринова киселина. Ако Джон Уелър наистина беше отровен отровата бе избрана умно. Той очевидно бе държал на вида си. На неговата възраст сигурно бе прекарвал поне по два часа във фитнеса. Сигурно бе гълтал с шепи хранителни добавки и други боклуци. Трудно би се доказало, че не е пил диуретика съзнателно.

Трудно. Но не и невъзможно… Етакриновата киселина се отпускаше само с рецепта. Трябваше да са останали някакви следи. Дори да бе взел лекарството от някой друг-от друг фен на бодибилдинга например — или да си го беше поръчал от уебсайт в Австралия, това можеше да се провери. И някой щеше да реши да огледа тялото отново и щеше да открие, че на трупа му липсват костите на ръцете и на краката.

Мамка му!

Шибаният Раза!

Марти се замисли. Четиридесет и шест годишен мъж, занимаващ се с бодибилдинг. На тази възраст, с пораснали вече деца… имаше само две причини да полага толкова грижи за тялото си. Или да е гей, или да си има любовница. И естествено пренебрегва съпругата си. А тя? Тя съответно е бясна.

Бясна, да. Но толкова, че да отрови откачения си съпруг? Възможно. Хората убиват половинките си и за по-дребни неща. Марти се замисли за госпожа Уелър, върна се към ексхумацията на съпруга й. Образите бяха съвсем ясни — разплаканата вдовица, облегнала се на високия син, добрата дъщеря малко встрани, с хартиени кърпички в готовност. Всичко много трогателно.

Освен…

Щом извадиха ковчега от земята, Емили Уелър изведнъж стана нервна. Опечалената вдовица внезапно се сети, че предпочита всичко да стане бързо. Не отнасяйте тялото в болницата. Не вземайте твърде много тъканни проби. Жената, настояла за подробни ДНК изследвания, май изведнъж беше променила решението си.

Защо?

Сещаше се само за един възможен отговор — госпожа Уелър бе искала да се направи тест за бащинство, но не бе знаела, че за тази цел тялото трябва да се върне в болница. Не бе знаела, че ще вземат тъканни проби от множество органи. Мислила беше, че ще вземат само една бърза проба и ще върнат тялото в земята, а тя ще се прибере у дома. Всичко извън това, изглежда, изнервяше госпожа Уелър. Може би все пак имаше надежда.

Влезе в кабинета си и затвори вратата. Трябваше да се обади на госпожа Уелър. Разговорът щеше да е деликатен. В архивите на болницата щяха да останат датата и часът на обаждането. Така че… по каква причина да я потърси? Марти смръщи чело.

А, да — защото трябва да вземе ДНК от нея и от децата й.

Добре, ставаше. Но защо не е взел ДНК от нея и семейството й още на гробището? Нищо работа — прокарваш клечка с памучен връх по вътрешната страна на бузата — и готово. Отнема секунди.

Отговор — защото е смятал, че вече са им взели ДНК проба в лабораторията на госпожица Стара мома.

Обмисли този вариант. Огледа го от всички страни.

Не откри никакви слаби места. Имаше основателна причина да се обади.

Вдигна телефона и набра номера.

— Госпожо Уелър, обажда се доктор Робъртс от болница „Мемориъл“. Марти Робъртс.

— Да, доктор Робъртс. — Пауза. — Какво има?

— Просто исках да се уговорим кога ще можете да дойдете с Децата си тук, за да вземем кръв и проби от устната кухина — За ДНК теста.

— Вече дадохме. При онази жена в лабораторията.

— О, разбирам. Имате предвид доктор Хънтър? Съжалявам, не знаех.

Пауза. После Емили каза: