Майкъл Крайтън - Конго

— Забелязвате ли вдлъбнатите места от двете страни на черепа, сякаш главата е била притисната между нещо…

Мънро прати да донесат каменните гребла които Елиът бе открил предния ден в града. Той хвърли един мигновен поглед към Кахега.

Кахега бе застанал във възможно най-изправената си стойка.

— Отиваме у дома, шефе — заяви той.

— Няма да стане — отвърна Мънро.

— Отиваме у дома. Трябва да ходим, един от братята ни е мъртъв, трябва направим церемония заради жена му и деца му, шефе.

— Кахега…

— Шефе, трябва ходим.

— Кахега, ще поговорим. — Мънро се изправи и положи ръка върху рамото му, като го дръпна настрана, където вече не можеха да ги чуят. Няколко минути си поговориха със снишени гласове.

— Това е отвратително — каза Рос. Тя беше изпълнена с мъка и Елиът инстинктивно се опита да я успокои, но тя продължи. — Цялата експедиция се разпада. Това е ужасно. Трябва по някакъв начин да задържим положението, или никога не ще намерим диамантите.

— Само това ли ти е на ума?

— Е, те са застраховани.

— За Бога — възкликна Елиът.

— Ти си просто ядосан, защото си загуби дяволската маймуна — отвърна Рос. — Стегни се. Наблюдават ни.

Кикую действително следяха внимателно Рос и Елиът, опитвайки се да преценят степента на възбудата им. Всички обаче бяха наясно, че основните преговори всъщност се водеха между Мънро и Кахега, застанали малко настрани от тях. След няколко минути Кахега се присъедини към тях, триейки очите си от сълзите. Той заговори бързо на останалите си братя и те закимаха. Той се обърна към Мънро.

— Оставаме, шефе.

— Добре — каза Мънро, възвръщайки си моментално предишния заповеден глас. — Донесете греблата.

Донесоха ги и Мънро ги постави от двете страни на строшения череп на Малави. Паснаха напълно в полукръглите хлътнатини на черепа.

Мънро се обърна към Кахега и и му каза много бързо на суахили. Кахега на свой ред се обърна към братята си и те закимаха. Едва тогава Мънро предприе следната ужасяваща стъпка. Той разтвори максимално ръцете си и сетне замахна с всичка сила, стиснал греблата в ръце. Каменните гребла се сблъскаха с ужасяващ трясък във вече строшения череп. Капки кръв опръскаха ризата му, но Мънро не успя да усили ефекта.

— Няма човек с достатъчна сила да го направи — изрече Мънро с равен глас. Той вдигна поглед към Питър Елиът. — Искаш ли да се пробваш?

Елиът поклати глава.

Мънро се изправи.

— Ако съдим по начина, по който е паднал Малави, той е бил прав, когато са го ударили. — Мънро се вгледа отблизо в лицето на Елиът, търсейки погледа му. — Голямо животно, с човешки ръст. Едро, много силно животно. Горила.

Елиът не отговори нищо.

Няма и съмнение, че Питър Елиът чувстваше лична заплаха в развоя на събитията, макар и не насочена персонално към него.

— Просто не можех да го приема — заяви той по-късно. — Познавах добре науката си, и просто не можех да свикна с представата, че е възможно такова насилствено поведение на дивите горили. А и без това всичко беше като в някакъв кошмар. Горили, изработващи каменни гребла, с които трошат човешки черепи? Невъзможно.

След като изследва тялото, Елиът отиде до потока да измие кръвта от ръцете си. След като се озова сам и далеч от другите, той се втренчи в чистата течаща вода и се замисли дали не грешеше някъде. Изследователите на приматите открай време се славеха с репутацията да допускат безславни грешки в научната си дейност.

Самият Елиът бе помогнал да се коригира една от най-известните погрешни концепции, тази за животинската тъпота на горилата. В ранните си статии Савидж и Уаймън пишат, че „това животно демонстрира степен на интелигентност по-ниска от тази на шимпанзетата; това определено се дължи на отсъствието на организацията, свойствена на човека.“ В очите на следващите наблюдатели горилата е „дива, тъпа и брутална“. Сега обаче имаше изобилни доказателства, получени при изучаването на животните и в естествената им среда и в лабораторни условия, че горилата в много отношения надминава далеч шимпанзето.

Съществуваха също така и знаменитите истории за шимпанзета, отвличащи човешки деца, за да се нахранят с тях. В продължение на десетилетия изследователите на приматите ги бяха отхвърляли като „налудничави и суеверни фантазии.“ Вече обаче нямаше и съмнение, че шимпанзетата понякога отвличаха и изяждаха човешки деца; когато Джейн Гудал изучава шимпанзетата в Гомбе, тя заключва собственото си дете, за да не го отвлекат шимпанзетата.