— Дяволски странна работа — измърмори Мънро, втренчен в плесента; той потърка пръст в нея, после го огледа. По него имаше следи от синя боя.
Така откриха изящните барелефи, покрити на времето с боя, с които бешше пълен целият град. Все пак изобилието от плесен върху дяланите повърхности с неправилна форма и вдлъбнатините по пясъчника правеха невъзможна всякаква интерпретация на изображенията.
Докато обядваха, Мънро спомена, че са извадили много лош късмет, след като не са довели и хора специалисти по история на изкуствата, за да възстановят изображенията върху барелефите.
— С всичките си осветления и машинарии за нула време щяха да разгадаят какво се крие тук — каза той.
Най-последните методики за изследване на древни произведения на изкуството, като създадените от Дегусто и други, използваха инфрачервена светлина и усилване на изображението, а експедицията разполагаше с необходимото оборудване, за да приложи този метод на място. Най-малкото поне можеха да пробват. След обяд се върнаха при развалините, като взеха със себе си видеокамерата, един от източниците на инфрачервена светлина, и компютъра с дребното екранче.
След един час експерименти те си изработиха система. Облъчваха стената с инфрачервена светлина и записваха изображението с видеокамерата, като след това предаваха получения резултат посредством спътника в Хюстън, където изображенията биваха обработвани със специализираните програми, след което им ги излъчваха обратно; те ги следяха върху портативното екранче и така успяха да възстановят картините върху стените.
Гледката на барелефите напомняше на Елиът за очилата за нощно виждане. Ако гледаш право в стената, не виждаш нищо, освен тъмен мъх и лишеи и дялан камък. Вгледаш ли се обаче в дребния екран на компютъра, можеш да видиш оригиналните картини, сякаш вибриращи и живи. По думите му по-късно, „всичко беше много странно. Намирахме се по средата на джунглата, но можехме да наблюдаваме заобикалящата ни среда само индиректно, посредством машини. Използвахме инфрачервени очила през нощта, и видеокамера през деня, за да виждаме. Използвахме машини, за да видим онова, което с невъоръжено око беше невъзможно да се забележи, и зависехме изцяло от тях.“
Още по-странно му изглеждаше, че информацията, записана с видеокамерата, трябваше да пропътува повече от двадесет хиляди мили, преди да се завърне върху екрана, само на няколко фута пред тях. Както каза по-късно, това беше „най-дългият гръбначно-мозъчен нерв в света“, създаващ един наистина много странен ефект. Дори и при скоростта на светлината, връзката се осъществяваше със закъснение от една десета от секундата, а след като и компютърът в Хюстън изискваше известно време за обработка, изображенията не се появяваха едновременно върху екрана, а с половин секунда закъснение. На пръв поглед не беше много, но вече беше точно на границата на възприятието. Сцените, открили се пред тях, им помогнаха да навлязат в същността на града и бившите му обитатели.
Жителите на Зиндж били относително високи чернокожи хора, с обли глави и мускулести тела; на външен вид наподобявали говорящите наречието Банту, които първи проникнали в Конго от високите савани на север, преди две хиляди години. Те бяха обрисувани като живи и енергични; въпреки горещия климат предпочитали изящно изработените и дълги многоцветни роби; позите и жестовете им били силно изразителни и съдържателни; опустошените и порутени здания странно контрастираха с веселите и живи образи на своите отдавна изтлели създатели.
Първите декодирани фрески показваха пазарни сцени: продавачи приклекнали на земята до красиви плетени кошници пълни с някакви кръгли предмети, докато купувачите стояха прави и се пазаряха с тях. Първоначално всички считаха, че заоблените предмети са някакви плодове, но Рос реши, че това скъпоценни камъни.
— Това са нешлифовани диаманти в една заобикаляща матрица — каза тя, без да откъсва поглед от екрана. — Продават диаманти.
Фреските ги наведоха на представата какво се е случило с обитателите на Зиндж, защото градът беше явно изоставен, а не разрушен; нямаше и следа от война или нашественици, никакво свидетелство за какъвто и да било катаклизъм или природно бедствие.
Рос изрази на глас най-дълбоко спотайваните си страхове, че диамантените мини са се изчерпали, превръщайки града в призрачно селище подобно на толкова много миньорски поселения в историята. Елиът беше на мнение, че някаква чумна епидемия или друга болест е обезлюдила града. Мънро каза, че според него горилите са виновни за бягството на жителите.
Читать дальше