Майкъл Крайтън - Конго

Според разиграния вариант на компютъра на ТСЗР най-добрият начин да се постигне това беше да се направи карта на града. Вече с план в ръка определянето на координатите на мините сред структурата на града нямаше да представлява особена трудност.

Планът щеше да е готов в рамките на шест часа. Използвавйки високо-честотни транспондери трябваше само да застават на един от четирите ъгъла на дадено здание и да натискат радиосигнализатора на всеки ъгъл. В лагера им два разположени на значително разстояние един от друг приемника щяха да регистрират сигналите им, така че компютърът да е в състояние да им задава по две двуизмерни координати. Развалините обаче се простираха върху голяма площ, над три квадратни километра. Вариантът с разделянето им поединично с радиовръзка щеше да ги отдалечи значително един от друг сред гъстата джунгла; нещо доста неразумно и опасно, особено като имаха предвид съдбата на предишната експедиция.

Алтернативата им представляваше нещо, което в ТСЗР наричаха несистематично търсене, или „подхода с тигърската опашка“. (В ТСЗР беше много популярна шегата, един от начините да откриеш тигър е да вървиш неуморно, докато в един момент не го настъпиш по опашката.) Те се придвижваха през руините, като внимателно избягваха плъзгащите се змии и гигантските паяци, които изобилстваха в тъмните ъгли. Паяците бяха с размер на мъжка длан и за удивление на Рос издаваха високи щракащи звуци.

Отбелязаха факта, че каменната зидария беше от изключително качество, макар и пясъчникът на много места да се ронеше и трошеше. Полумесецът присъстваше по всички прозорци и врати, което сигурно представляваше определен културен и строителен мотив.

С изключение обаче на този мотив не откриха почти нищо, което да отличава помещенията, през които бяха минали. Общо взето, стаите бяха с правоъгълна форма и приблизително с едни и същи размери; стените бяха голи, без всякакви декорации. След толкова изминали столетия нямаше и следа от артефакти; единственото изключение бяха чифт каменни гребла с форма на диск, които откри Елиът, за които решиха, че са били използвани за мелене на подправки или зърно.

Колкото повече напредваха в града, толкова повече обликът на града ставаше все по-странно и необяснимо безличен; това беше много необичайно, тъй като не можеха по никакъв начин да слагат някакви характерни имена на отделните сгради; започнаха да ги наричат с произволни имена. Когато Карън Рос откри серия кубовидни ниши издълбани в стената на една стая, тя обяви, че това трябва да е пощенското отделение, и от този момент нататък вече я наричаха „пощата“.

Натъкнаха се на поредица малки помещения с пощенски ниши за дървени пръти. Мънро реши, че това са килии от затвор, но помещенията бяха изключително малки за целта. Рос изказа предположението, че или хората са били прекалено дребни, или пък килиите съзнателно са били правени толкова малки, за наказание. Елиът пък считаше, че това са били клетки от зоологическа градина. В такъв случай обаче защо всички бяха с едни и същи размери? Мънро посочи, че тук няма условия за гледане на животни; той повтори още веднъж, че според него това е било затвор, и от този момент нататък помещенията вече им казваха „затвора“.

Близо до затвора се натъкнаха на една открита площадка, която нарекоха „игрището“. Това беше очевидно беше лекоатлетическо игрище или някакъв спортен терен. Имаше четири високи каменни стълбове с ронещи се каменни пръстени на върха; очевидно са били използвани при някаква игра подобна на тетербола. В един от ъглите на съда се намираше хоризонтален лост, на не повече от пет фута над повърхността на земята. Ниският лост наведе Елиът на мисълта, че това е било детска площадка. Рос беше убедена, че хората са били дребни. Мънро се чудеше дали игрището не е било тренировъчна площадка за войниците.

И с течение на търсенето, и тримата разбраха, че реакциите и предположенията им всъщност са отразявали заниманията им. Градът беше толкова неутрален, толкова безличен, сякаш някаква неведома сила ги беше изправила пред тест на Роршах. Имаха нужда от обективна информация за хората, построили града, и живота им.

Всичко обаче, което така упорито търсеха, всъщност беше пред очите им; постепенно го разбраха. В много от помещенията все имаше по някоя стена обрасла с плесен. Мънро забеляза, че плесента нямаше никаква връзка със светлината от прозорците, или въздушните течения, или какъвто и да е друг фактор, който можеха да открият. В някои от помещенията плесента беше покрила гъсто половината стена, и свършваше рязко с хоризонтална линия, сякаш отрязана с нож.