Майкъл Крайтън - Конго

— Просто проверявам запасите. Това е нашият авангарден технологичен модул — каза тя, вдигайки една малка раница. — Разработили сме една миниатюризирана екипировка за полеви експедиции; двайсет паунда оборудване съдържащо всичко, от което може да се нуждае човек в продължение на две седмици: храна, вода, дрехи, изобщо всичко.

— Дори и вода? — удиви се Елиът.

Водата тежеше доста; седем десети от теглото на човешкото тяло представляваше вода, също както и по-голямата част от храната; на това се дължеше факта, че дехидратираната храна беше толкова лека. Но водата беше далеч по-важна за човека, отколкото храната. Човек може да издържи седмици без храна, докато при някои случаи без вода умира само за няколко часа. А водата тежеше.

Рос се усмихна.

— Един среден човек се нуждае от четири до шест литра вода на ден, което представлява осем до тринадесет фунта тегло. При една двуседмична експедиция в пустинен регион би трябвало да осигурим двеста фунта вода за всеки член на експедицията. Но ние си имаме модула за рециклирана вода на НАСА, който пречиства всички секреции, включително и урината. И тежи само шест фунта. Така се справяме с проблема.

— Съвсем си е наред водата — добави тя, виждайки изражението му. — Нашата пречистена вода е по-чиста и от онази, която тече от крана в банята ти.

— Надявам се да си права. — Той вдигна чифт слънчеви очила с много особена форма. Бяха много тъмни и дебели, а над свързващото ги мостче имаше монтирана специална леща.

— Холографски очила за нощно виждане — каза Рос. — Използвана е тънкослойна дифракционна оптика. — Тя посочи едни устойчиви към вибрации обективи на камера с оптически системи компенсиращи движението, стробиращи инфрачервени прожектори, и миниатюрни изследователски лазери не по-големи от гума за моливи. Имаше и серия от малки триножници с високооборотни електродвигатели монтирани отгоре, и скоби да държат някакви допълнителни устройства, но тя не обясни същината им; ограничи се само с думите, че били „защитни средства“.

Елиът се насочи към масата в дъното, където видя шест автомата положени под осветлението. Той вдигна един; беше тежък, и блестеше от смазка. До тях лежаха купчини пълнители; автоматите бяха калашници произведени по лиценз в Чехословакия.

Той вдигна поглед към Рос.

— Просто предпазни мерки — каза Рос. — Носим си ги на всяка експедиция. Не означават нищо особено.

Елиът поклати глава.

— Разкажи ми за новия геополитически развой, който са ти съобщили от Хюстън.

— Това не ме тревожи — заяви тя.

— Мен ме тревожи — каза Елиът.

Рос му обясни, че геополитическата сводка била само технически доклад. Заирското правителство било затворило източните граници предното денонощие; никакъв турист или търговски транспорт не може да навлезе в страната от Руанда или Уганда; сега входът беше отворен само от запад, през Киншаса.

Никакво официално обяснение не беше дадено за затварянето на източната граница, макар че източници във Вашингтон предполагаха, че войските на Иди Амин, бягащи през заирската граница от танзанийската инвазия в Уганда, могат да причинят „местни проблеми“. В централна Африка с термина „местни проблеми“ се означаваха канибализъм и други зверства.

— Вярваш ли в тия неща? Канибализма и зверствата? — запита Елиът.

— Не — каза Рос. — Всичко това е лъжа. Това е работа на холандците, германците и японците, най-вероятно твоят приятел Морикава. Евро-японският електронен консорциум знае, че ТСЗР е много близо до откриването на важни залежи от диаманти във Вирунга. Те искат да ни забавят колкото е възможно повече. Явно са устроили театъра някъде, вероятно в Киншаса, и са затворили източните граници. Нищо повече от това.

— Щом няма опасност, за какво са тогава автоматите?

— Просто застраховка — повтори тя. — Няма да използваме автомати, повярвай ми. А сега защо не дремнеш? Скоро ще кацаме в Танжер.

— Танжер?

— Капитан Мънро е там.

Името на „капитан“ Чарлз Мънро не може да се открие в никой списък на водачите на експедиции наемани от компаниите в този бранш. За това си имаше няколко причини, като най-важната сред беше неговата определено мръсна репутация.

Мънро беше отраснал в дивата пустош на северната гранична провинция на Кения, незаконен син на шотландски фермер и неговата красива икономка индианка. Бащата на Мънро беше извадил лошия късмет да загине от ръката на някой партизанин на Мау Мау през 1956 година 6 6 Макар и по време на въстанията на Мау Мау да бяха загинали над петнадесет хиляди души, само тридесет и седем бели намерили смъртта си през седемте години тероризъм. Смъртта на всеки един от белите хора правилно се счита повече като жертва на обстоятелствата, отколкото като резултат на целенасочена чернокожа политика. . Скоро след това майката на Мънро се спомина от туберкулоза, и Мънро се запъти към Найроби, където в края на шейсетте работи като бял ловец, водейки групи туристи в джунглата. През този период от живота си той беше удостоен с титлата „капитан“, макар и никога да не бе служил в армията.