Майкъл Крайтън - Конго

— Използвай всяка свободна минута, пусни всички филми, с които разполагаме за горилите; всякакви горили, диви или такива в зоологическите градини или каквито още може да има. Колкото повече примери откриеш, толкова по-добре, но само да са в движение. А за сравнителна база използвай шимпанзета. Всичко, с които разполагаме за шимпанзетата. Прехвърли го на видео и го прекарай през функцията.

— Каква функция? — прозя се широко Сиймънс.

— Функцията, която сега ще си запишеш — каза Елиът. — Трябва ми една многократно променлива дискриминантна функция базирана на пълно изображение…

— Имаш предвид функцията базирана на разпознаването на изображения ли? — прекъсна го Сиймънс. Той беше писал функции за разпознаване на изображения, използвани при езиковото обучение на Ейми, които им позволяваха да наблюдават сигнализирането й двайсет и четири часа в денонощие. Сиймънс се гордееше много с програмата си; тя беше действително нещо много изобретателно.

— Структурирай си я както искаш — каза Елиът. — Просто ми трябва функция, която ще дискриминира горилите от останалите примати, като шимпанзетата например. Функция, диференцираща видовете.

— Да не си биеш майтап с мен? — запита Сиймънс. — Или си забравил, че това е проблем с В-8.

При разработката на компютърните програми за разпознаване на изображения така наречените проблеми с В-8 бяха най-трудните; цели екипи от изследователи бяха посветили години от живота си в опити да обучат компютрите да правят разлика между буквата „В“ и цифрата „8“ — точно защото разликата беше толкова очевидна. Но очевидното за човешкото око не беше очевидно и за скенера. На скенера трябваше да му се каже кое кое е, и специфичните за тази операция набор от инструкции се оказаха далеч по-трудни от всичко очаквано, особено при ръкописните символи.

А сега Елиът искаше програма, способна да прави разлика между сходните изображения на горили и шимпанзета. Сиймънс не можа да сдържи въпроса си.

— Защо? Та това е толкова очевидно. Горилата си е горила, а шимпанзето — шимпанзе.

— Не ме питай. Просто го направи — каза Елиът.

— Мога ли да използвам и ръста?

Горилите можеха много лесно да се различат от шимпанзетата; ръстът беше достатъчен критерий. Визуалните функции обаче не можеха да определят ръста освен ако не беше известно разстоянието от наблюдавания обект до регистриращата апаратура, също както и фокусната дължина на регистриращите лещи.

— Не, не можеш да използваш ръста — въздъхна Елиът. — Само морфологичните елементи.

Сиймънс въздъхна и той на свой ред.

— Благодаря ти много. А разрешителната способност?

— Трябва ми деветдесет и пет процентна доверителна граница при определянето на видовете, базираща се на по-малко от три секунди бяло-черно подвижно изображение.

Сиймънс свъси вежди. Очевидно Елиът разполагаше с трисекундно видеоизображение на някакво животно и не можеше да определи дали това животно е горила или не. Елиът беше виждал достатъчно горили от началото на научната си кариера, за да улови разликата; горилите и шимпанзетата бяха напълно различни животни и по ръст, и по външен вид, движение и поведение. Различаваха се помежду си така, както се различаваха и интелигентните обитатели на океана, да кажем делфините и китовете. Човешкото око беше далеч по-съвършен инструмент от всяка компютърна програма която можеше да бъде написана. И въпреки това Елиът не вярваше на очите си. Какво ли беше замислил?

— Ще се опитам, но няма да стане веднага — каза Сиймънс. — Човек не пише току-така за една нощ такава програма.

— Утре вечер я искам готова, Том — каза Елиът. — Ще ти се обадя утре.

В един ъгъл на жилищния отсек на боинга се намираше звуконепроницаема кабина от фибростъкло с подвижен капак и малък катодно-лъчев екран; наричаха го „ковчега“ поради клаустрофобичното чувство което предизвикваше у някого вътре. Някъде по средата на Атлантика Рос пристъпи в ковчега. Тя бе хвърлила един последен поглед върху Елиът и Ейми — и двамата спяха, като хъркаха шумно, а Дженсен и Ървинг играеха на „подводна гонитба“ на компютъра; тя спусна капака.

Рос беше много уморена, но през следващите две седмици не можеше дори и да мисли за повече сън, защото според плановете й експедицията щеше да се проточи точно толкова. След четиринадесет дни, или 336 часа, екипът на Рос или щеше да е натрил носовете на евро-японския консорциум, или тя щеше да е претърпяла пълен провал, в резултат на който щяха завинаги да се простят с правата върху изследването на минералните ресурси в заирската част на Вирунга.