Майкъл Крайтън - Конго

— Че къде без тях. Какво искате да им сипем в чиниите?

— Координатите на изгубения град — отвърна Травис.

Роджърс кимна, избърсвайки потта от веждите си. Беше тежък и пълен мъж и се потеше обилно.

— С какъв коефициент на достоверност да им я шибнем?

— Възможно най-големият — каза Травис. — Трудно можеш да хвърлиш прах в очите на японците, освен не се постараеш.

— Не искате да излъча действителните координати, нали?

— Господи, разбира се, че не. Но искам да си максимално близо до истината. Да кажем, някъде от порядъка на двеста километра.

— Става — каза Роджърс.

— Кодирано? — запита Травис.

— Разбира се.

— Имаш ли код, който могат да пробият от дванайсет до петнайсет часа?

Роджърс кимна.

— Подготвили сме им нещо интересно. Изглежда дяволски сложно, но когато се заемеш с него, след известно време всичко изскача наяве. Вмъкнали сме един бъг в честотата на буквите и цифрите формиращи кода. Ония от другия край ще си помислят, че сме допуснали неволна грешка, но ще мине.

— Не искам да е много фасулско — предупреди Травис.

— О, не се тревожи, ще си заработят йените с кървав пот. Никога няма и да заподозрат, че са захапали въдица. Разиграхме им номера с армията и след ден-два цъфнаха ухилени до ушите, като ни прочетоха цяла лекция. Така и не разбраха, че са били прецакани.

— Добре — каза Травис. — Сипвайте им в канчетата. Искам да ги нахраните така, че през следващите четиридесет и осем часа да не усетят глад; до момента, в който разберат че пържолите са били марулени.

— Ще бъде неземно удоволствие — заяви Роджърс и се прехвърли на терминала за линията Бета.

Травис въздъхна. Захранването скоро щеше да започне, и той се надяваше, че ще успее да ги отклони от екипа си на мястото, достатъчно дълго, за да осигури на Рос време да се добере до диамантите първа.

Разбуди го мек шум от приглушени гласове.

— Колко несигурна е тази сигнатура?

— Дяволски несигурна. Ето го изображението от припикаването, отпреди девет дни, а още не сме намерили епицентъра му.

— Това облачна покривка ли е?

— Не, прекалено тъмна е за такова нещо. Това е изхвърляне на материя от сигнатурата.

— По дяволите.

Елиът отвори очи и видя зората да се разпуква под формата на тънка алена ивица на фона на синьочерно небе отвъд илюминаторите на пасажирския отсек. Часовникът му показваше 5 часа и 11 минути; беше пет сутринта, според времето в Сан Франсиско. Беше спал само два часа след разговора си със Сиймънс. Прозина се и погледна Ейми, сгушена сред купчина одеяла върху пода. Хъркаше шумни. Останалите кушетки бяха безлюдни.

Той отново чу тихи гласове, и погледна към компютъра. Дженсен и Ървинг се бяха втренчили в екрана и говореха приглушено.

— Опасна сигнатура. Имаме ли обработка на компютъра?

— Сега се обработва. Ще отнеме малко време. Зададох му да обработи с връщане пет години назад, също както и другите изригвания.

— Какво е това припикаване? — запита той.

— ПВОО са предварителни важни орбитални обиколки на спътника — обясни Дженсен. — Казват им припикавания, защото обикновено прибягваме до тях, когато вече сме я закъсали съвсем. Търсим тук при тази вулканична сигнатура — каза Дженсен, посочвайки точка върху екрана. — Не е много обещаваща.

— Какво е това вулканична сигнатура? — запита Елиът.

Показаха му носещите се на талази пушеци — тъмнозелени върху генерираните от компютъра цветове, които се изригваха от гърлото на Мукенко, един от действащите вулкани на веригата Вирунга.

— Мукенко изригва средно веднъж на всеки три години — каза Ървинг. — Последната ерупция беше през март, 1977, но по всичко изглежда така, сякаш набира сили за още едно пълно изригване следваща седмица или някъде там. Сега чакаме вероятностната оценка.

— Рос знае ли за това?

Те повдигнаха рамене.

— Знае, но не ми личи да се притеснява особено. Преди два часа получи от Хюстън последния геополитически развой в Заир, и отиде директно в товарния отсек. Оттогава не се е мяркала.

Елиът се запъти към слабо осветения товарен отсек на самолета. Отсекът нямаше изолация и студът беше пронизващ; камионите бяха покрити с тънък слой скреж; дъхът му започна да излиза със съскане от устата. Откри я седнала на една маса под едно светлинно петно. Беше с гръб към него, но когато я приближи, тя прекъсна работата си и се обърна.

— Мислех, че спиш — каза тя.

— Не ме свърта. Какво става?