Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

— А какви са тели бели петна на снимката? — попита Комроу. Виждаха се четиридесет-петдесет такива петна.

— Това са тела. Някои са вътре в къщите, някои са на улицата. Петдесет на брой. На някои от тях могат да се различат и четирите крайника и главата. Ето този например. Другият пък е проснат на улицата.

— Фургонът — забеляза Комроу. Манчек кимна.

— Въпросът сега е — мъртви ли са всички тези хора? — разсъждаваше Джегърс. — Не можем да сме сигурни. Телата имат различна температура. Четиридесет и седем са доста студени, изглежда са мъртви от известно време. Три са по-топли. Две от тях са в тази кола, тук.

— Нашите — уточни Комроу. — А третото?

— Третото е доста загадъчно. Ето го на улицата, стои ли, лежи ли? Обърнете внимание, той е съвсем бял, следователно съвсем топъл. Определиха температурата — около тридесет и пет градуса, което не е малко, може би това е температурата на кожата през хладните пустинни нощи. Следващият диапозитив.

Третата снимка светна на екрана.

Манчек се намръщи.

— Но той се е придвижил.

— Точно така. Снимката е направена при второто спускане. Точката се е придвижила на около двадесет метра. Следващият.

— Пак се е придвижил.

— Да, още пет-десет метра.

— Значи един човек е жив.

— Да, такова би могло да бъде предварителното ни заключение.

Манчек се изкашля.

— Значи така мислите?

— Да, сър. Така мисля.

— Че има човек там — долу, който се разхожда между труповете?

Джегърс сви рамене и почука с ръка по екрана.

— Трудно е да се изтълкуват фактите по друг начин и…

В този момент в стаята влезе войник с три кръгли металически кутии под мишница.

— Сър, получихме филмите от директното пикиране.

— Пускайте и тях — каза Манчек.

Заредиха апарата. Минута по-късно в стаята нахълта лейтенант Уилсън. Джегърс каза:

— Още не съм разгледал филмите, може би пилотът ще разкаже нещо.

Манчек кимна и погледна Уилсън. Пилотът стана и отиде отпред, като нервно бършеше ръце в панталоните. После застана встрани от екрана с лице към слушателите, и започна да говори монотонно.

— Сър, моите полети се състояха между 23 часа и 8 минути и 23 часа и 13 минути тази вечер. Те бяха два — единият, от изток на запад; другият — обратно, от запад на изток, със средна скорост триста километра в час, височина по алтиметъра двеста метра и…

— Само за момент — прекъсна го Манчек и вдигна ръка. — Не сте на разпит, кажете простичко.

Уилсън кимна и преглътна. Светлините в стаята изгаснаха и апаратът забръмча. Екранът показваше залетия от светлина град.

— Това е първото ми прелитане — каза пилотът. — Изток-запад, в 23 часа и 8 минути. Гледаме през лявата ми камера, която снима деветдесет и шест кадъра в минута. Както виждате, височината ми намалява бързо. Точно отпред е главната улица.

Той спря. Телата се виждаха ясно. И спрелият фургон. Антената на покрива все още се въртеше бавно. Когато самолетът прелетя отгоре, те видяха шофьора, рухнал върху кормилото.

— Отлично. Този филм ще ни помогне много, когато стане нужда.

— Говори сега за своя полет, Уилсън — напомни Манчек.

— Тъй вярно — продължи Уилсън, като се изкашля. Той гледаше втренчено екрана. — Ето, точно сега летя над целта, вие виждате труповете, които и аз ги видях в този момент. На мен ми се сториха седемдесет и пет.

Гласът му беше тих и напрегнат. Филмът прекъсна. Появиха се някакви цифри, после — отново образът:

— Спускам се втори път — каза Уилсън. Осветителните бомби догарят, но пак се вижда.

— Спрете филма — каза Манчек.

Операторът закова снимката. На нея беше изобразена дългата и права улица с телата по нея.

— Върнете.

Той върна филма, като че ли самолетът се издигаше от земята.

— Спрете сега.

Кадърът замръзна. Манчек стана и се приближи до екрана, като се взираше в единия край.

— Гледайте тук — посочи той една от фигурите. Беше човек с дълга до коленете бяла риза, който стоеше и гладеше самолета. Стар, с изпито лице, с широко разтворени очи.

— Какво ще кажете? — Манчек се обърна към Джегърс.

Джегърс се приближи. Смръщи вежди.

— Пуснете го още малко нататък — филмът продължи. Те вече ясно виждаха как човекът извръща глава и проследява с поглед самолета, който минава над него.

— Сега пак обратно — каза Джегърс.

Лентата се върна. Джегърс се усмихна студено.

— Човекът ми изглежда жив, сър.

— Да, сигурно е жив — отвърна Манчек рязко.

С тези думи той тръгна към вратата. На излизане спря за минута и каза, че обявява тревога: всички от базата трябва да останат на мястото си до второ нареждане. Всякакви телефонни разговори и други контакти с външния свят се забраняват и всичко, което са видели в прожекционната зала, остава строго секретно.