Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

Това се използваше за различни разузнавателни цели.

— Ето, ние имаме — каза Комроу, след като прекъсна предаването — само носещата честота. Ще я прекараме през звуковия екран да видим дали компютърът ще може да отдели нещо определено. После ще го пуснем през осцилографа в ъгъла.

Отсреща по зеленото лице на екрана пробягваше бяла линия.

— Сега включвам компютъра. Ето.

Натисна копчето. Линията върху осцилографа рязко се измени. Изведнъж стана по-спокойна и по-равномерна, с пулсиращ ритмичен звук.

— Така — каза Манчек. Всъщност той вече бе разшифровал за себе си тази линия и разбрал значението й. Други мисли занимаваха ума му — преценяваше възможности, обмисляше варианти.

— Ето и звуковия запис — продължи Комроу. Той натисна друго копче и звуковият вариант на сигнали изпълни стаята — механично стържене с повтарящо се металическо прещракване.

Манчек кимна.

— Двигател, работи с детонация.

— Да, сър. Сигурно радиопредавателят не е изключен и двигателят работи. Всъщност ние чуваме именно него.

— Добре — съгласи се Манчек.

Лулата му загасна. Известно време той продължаваше да я смуче, после отново я запали и махна от езика си парченце тютюн.

— Имаме нужда от доказателства — каза той почти на себе си. Обмисляше възможните видове доказателства, факти, последствия…

— Доказателства за какво? — попита Комроу.

Манчек не обърна внимание на въпроса.

— Имаме ли „Скавенджър“ в базата?

— Не съм сигурен. Ако нямаме, ще вземем от базата Едуардс.

— Вземете — Манчек стана. Той вече знаеше как да действа и пак се чувстваше изморен. Предстоеше му нощ, пълна с телефонни разговори, нервни телефонисти, лоша връзка, недоумяващи гласове от другата страна на жицата.

— Имаме нужда от един полет над града — каза той. — Подробно заснемане на обекта. Всички касетки да се доставят направо тук. Обявете тревога в лабораториите.

Той заповяда на Комроу да доведе и техниците, по-специално Джегърс. Манчек не обичаше Джегърс заради неговата вечна отегченост и префиненост, но знаеше, че е добър специалист, а тази вечер се нуждаеше именно от такъв.

В двадесет и три часа Самюел Уилсън, по прякор Стрелеца, се движеше с хиляда и тридесет километра в час над пустинята Моджейв. На лунната светлина той виждаше над себе си как двата стоманени реактивни самолета-близнаци светеха зловещо в нощното небе — изглеждаха тромави като бременни. Под крилата и коремите им висяха фосфорни бомби.

Самолетът на Уилсън беше по-различен — тънък, дълъг и черен „Скавенджър“ — един от седемте в света.

„Скавенджър“ фактически беше разузнавателният вариант на Х-18, реактивен самолет със среден радиус на действие, напълно оборудван както за дневно, така и за нощно разузнаване. Беше снабден с две шестнадесетмилиметрови камери под крилата, едната за видимите части на спектъра, а другата за спектрозонално фотографиране. Освен това притежаваше и камера „Хоманс“ за снимане с инфрачервени лъчи. Също и обикновена електронна и радиолокационна апаратура.

Разбира се, всички филми и плаки се промиваха автоматично още във въздуха и бяха готови за анализ веднага след връщането на самолета в базата.

Цялата тази технология позволяваше на „Скавенджър“ да постигне почти невъзможното. Той можеше да заснеме очертанията на града при пълно затъмнение и да проследи движението на всеки камион или кола от две хиляди и петстотин метра височина. Можеше да открие местоположението на подводница на дълбочина петдесет-шестдесет метра. Можеше да засече минни заграждения в залива по деформациите на вълните и можеше да получи точна снимка на завод само благодарение на остатъчната топлина на зданието четири часа след като там е прекратена всякаква работа.

Така че „Скавенджър“ беше идеалният инструмент, който трябваше да мине над Пидмонт, Аризона, в тази тъмна нощ.

Уилсън внимателно прегледа оборудването, пръстите му пробягаха по контролните копчета, допирайки всяко едно от тях. Той наблюдаваше мигащите зелени светлини на таблото, които показваха, че всички системи са в ред.

Слушалките му изпукаха. Стоманеният самолет над него изрече лениво:

— Наближаваме града, Стрелецо. Виждаш ли го?

Той се наведе напред, колкото му позволяваше тясната кабина. Летеше ниско, само на около сто и седемдесет метра над земята. За миг не се виждаше нищо освен пясък, сняг и клоните на юка. После точно отпред, на лунната светлина се очертаха къщите.