Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

Отговорът беше необходим не от чисто академичен интерес. Джордж Уолд казваше, че биологията сама по себе си е уникална наука, защото не може да дефинира своя предмет. Никой не можеше да даде дефиниция „Що е живот“. И никой всъщност не знаеше какво точно е той. Старите дефиниции — организъм, който има храносмилане, обмяна на веществата, отделяне, възпроизводство — явно бяха недостатъчни. Винаги можеха да се намерят изключения.

Най-накрая групата дойде до извода, че основният отличителен белег на живота е превръщането на енергията. Всички живи организми по един или друг начин приемат някакъв вид енергия — чрез храната или слънчевата светлина, — превръщат я в друга форма и след това я усвояват. (Вирусите правят изключение, но участниците в групата не бяха склонни да отнесат вирусите към живите организми.)

За следващата среща Ливит трябваше да приготви опровержение на тази дефиниция. Той го обмисля цяла седмица и се яви с три предмета: парче черен плат, часовник и късче гранит. Постави ги пред групата и заяви:

— Господа, вие виждате три живи същества.

После той предизвика групата да докаже, че те не са живи.

Първо вдигна парчето плат срещу светлината. То се нагря.

— Ето един пример — обяви той — на превръщане на енергията от светлинна в топлинна.

Възразиха му, че това е пасивно — само поглъщане, а не превръщане. Дори и да се приеме, че е превръщане, то не е целенасочено, т.е. не осигурява никаква жизнена функция.

— А откъде знаете? — попита Ливит.

След това дойде ред на часовника. Ливит посочи светещия циферблат — в момента се осъществяваше радиоактивно разпадане, при което се отделяше светлина.

Възразиха му, че това е просто отделяне на потенциална енергия от неустойчивата електронна обвивка. Въпреки всичко обаче смущението растеше — Ливит малко по малко постигаше целта си.

Накрая стигнаха и до гранита.

— Той е жив — обяви Ливит. — Той е жив, диша и говори. Само че не можем да видим това, защото става много бавно. Камъкът живее три милиарда години. Човекът — шестдесет-седемдесет. Ние не можем да видим какво става с тази скала по същата причина, по която не можем да разпознаем мелодията, записана на плоча със скорост един оборот в столетие. А от своя страна скалата даже няма представа за нашето съществуване, защото ние живеем един кратък миг от нейния живот. За нея ние сме като проблясък в тъмнината.

Той вдигна часовника си.

Тезата му беше ясна. Трябваше да преосмислят един от основните пунктове на своята теория. Съгласиха се, че е напълно възможно да не могат да анализират всички съществуващи форми на живот и дори да не могат да намерят метод за анализ при такива случаи. Но Ливит се вълнуваше и от още по-общ въпрос — как да се действа в случай на неопределеност. Той си спомни книгата на Талбърт Грегсън „Планиране на непланираното“, в която се изследваха сложни математически модели, разработени от автора за анализ именно на този проблем.

Грегсън бе убеден, че:

„Всички решения, включващи в себе си елемента на неопределеност, се делят на две рязко разграничени категории — такива, които имат последствия, и такива, които нямат. При което вторите явно са много по-трудни.“

Повечето решения и почти всички човешки взаимоотношения могат да се причислят към решенията с предвидими последствия. Например: един президент може да започне война, един бизнесмен — да си продаде фабриката, един мъж — да се разведе. Всяко от тези действия предизвиква реакция, броят на реакциите е безкраен, но броят на възможните реакции е сравнително малък. Преди да вземе решение, човек може да предвиди много от тях и по този начин по-правилно да оцени първоначалните си намерения.

Но съществува и друга категория, която не може да се оцени по анализ на последствията. Тази категория включва събития и ситуации, които са абсолютно непредсказуеми, не само всякакви катастрофи, но и редки моменти на прозрение и внезапни открития като лазера или пеницилина. И тъй като тези моменти са непредсказуеми, те не могат да се планират в никаква логична система. Математиката тук не помага.

Утехата ни е, че за добро или зло тези моменти са изключително редки.

Бавно и търпеливо Джеръми Стоун взе парченце от зелената материя и го пусна в разтопената пластмаса. Пластмасата беше с големина и форма на капсулка от лекарство. Той почака, докато парченцето съвсем потъна и отгоре го заля с още течност. След това пренесе пластмасовото хапче в термостата.