Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

— Доста сериозна грешка.

— Беше предвидено другия месец да бъдат монтирани тези три подстанции, но сега това не ни оправя. Не забравяйте какво ви казах и всичко ще бъде наред.

Ливит се събуди бързо, стана и започна да се облича. Беше възбуден — една мисъл току-що се бе родила в главата му — нещо замайващо, безумно, но дяволски замайващо.

То като че ли му се бе присънило.

Сънува къща, около къщата град — огромен, объркан, с магистрали. В къщата живееше човек със своето семейство. Живееше, работеше в града, движеше се, правеше нещо.

И изведнъж градът изчезна, остана само къщата. Колко се промениха нещата сега: една-единствена къща — без вода, канализация, електричество, улици. И едно семейство, изолирано от магазините, училищата, аптеките. И бащата, чиято работа беше свързана с другите хора в града, остана съвсем сам.

Сега къщата вече беше съвсем друг организъм. И оттук до организма, изолиран в лабораторията, имаше само една крачка, само един скок на въображението…

Трябва да обсъди това със Стоун. Стоун, разбира се, ще се разсмее, той винаги се смееше, но после щеше да се замисли. Още повече, че Ливит беше, така да се каже, изворът на идеи, този, който винаги предлагаше най-невероятни и дръзки теории.

Все пак Стоун поне щеше да се заинтересува.

Погледна часовника — двадесет и два часът. Почти полунощ. Побърза да се облече.

Извади един нов книжен комбинезон. Обу го — хартията беше хладна. И после изведнъж се стопли — странно чувство. Облече се, дръпна ципа и се изправи. Преди да излезе, погледна още веднъж часовника.

22.10.

— О, Боже — помисли си той.

Пак същото… Този път десет минути. Какво става с него… Нищо не си спомняше. Трябваше да се облече за тридесет секунди, а той бе изгубил десет минути.

Седна пак на леглото да си спомни какво е правил десет минути… — не си спомняше нищо.

Цели десет минути…

Ужасно. Мислеше, че никога няма да се случи отново, а ето сега пак… От месеци не беше се случвало, но всичките тези вълнения, това напрежение, нарушеният нормален ритъм на живот… и ето пак.

За момент си помисли дали да не каже на другите, после тръсна глава — ще му мине и вече няма да се повтаря. Всичко ще бъде наред.

Стана. Така… Беше тръгнал при Стоун, за да му каже нещо. Нещо много важно, много вълнуващо.

Спря.

Не можеше да си спомни.

Мисълта, видението, възбудата бяха преминали. Изчезнали, изтрити от съзнанието му.

Знаеше, че трябва да каже на Стоун, да признае всичко. Той много добре знаеше обаче какво ще отговори и ще направи Стоун, ако разбере. И много добре знаеше какво щеше да стане с неговото бъдеще, с живота му. Трябваше да се прости с програмата „Уайлдфайър“. Всичко щеше да се промени, ако някой разбере. Няма вече никога да може да се върне към нормален живот — ще трябва да напусне работа, да се занимава с друго, безкрайно да се приспособява. Нямаше да може дори да шофира.

Не, реши той, на никого няма да кажа. Всичко ще мине, само да не гледам тези мигащи светлини.

Джеръми Стоун беше изморен, но знаеше, че няма да може да заспи. Крачеше по коридорите на лабораторията и си мислеше за птиците в Пидмонт. Проследи наум, секунда по секунда, всичко, свързано с тях — как ги видяха, как ги умъртвиха с хлоразин, всичко. Но нещо непрекъснато му се изплъзваше.

Той го съзнаваше още в Пидмонт и това го безпокоеше. После всички тези мъчителни съмнения отидоха на заден план, за да възникнат отново по време на обедното съвещание, докато Хол говореше за своите пациенти.

Нещо от това, което Хол каза, някакъв факт, който спомена, по неясни причини се свързваше с птиците. Какво точно обаче, каква беше мисълта, думите, които възбудиха асоциацията?

Стоун тръсна глава. Не можа да си спомни. Нишките, връзките, ключът — всичко беше в главата му, но не можеше да изплува на повърхността. Стисна главата си с ръце, проклинайки неуслужливия си мозък.

Като повечето интелигентни хора, Стоун се отнасяше доста подозрително към собствения си мозък. За него той беше една точна и изкусна, но капризна машина. Никога не се учудваше, когато тя отказваше да работи, въпреки че се страхуваше от тези моменти и ги мразеше. В най-песимистичните си настроения той дори се съмняваше в ползата от мисленето, от интелекта. Имаше моменти, в които завиждаше на лабораторните плъхове. Мозъкът им беше толкова елементарен. Във всеки случай никога нямаше да се сетят, че могат да се самоунищожават: това бе чисто човешка измислица…