Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

— Какъв беше самолетът?

— „Фантом“, сър. По пътя Сан Франциско — Топика.

— А, разбирам — каза Манчек, макар че нищо не разбираше.

— Сър, Годар иска да бъде информиран за това и да се присъедини към комисията по разследването.

— Годар ли? Защо Годар? — за момент той остана така — с вестник в ръка, разсеяно загледан в заглавието: „Раздухване на Берлинската криза“. Отначало мислеше, че полковникът има предвид Луис Годар, шефа на шифровия отдел във Вандънбърг. После изведнъж разбра, че сигурно става дума за космическия център Годар, близо до Вашингтон. Освен другите задачи, които изпълняваше центърът, той беше и координационна връзка по някои специални програми под ръководството на Хюстън и централните държавни учреждения във Вашингтон.

— Сър — каза Бърнс, — работата е там, че четиридесет минути след излитането от Сан Франциско самолетът се е отклонил от своя курс и е минал над района УФ.

Манчек се почувства отпаднал, обхвана го сънливост.

— Над района УФ?

— Точно така.

— Кога?

— Двадесет минути преди катастрофата.

— На каква височина?

— Шест хиляди и деветстотин метра.

— Кога тръгва комисията?

— След половин час, от базата.

— Добре, идвам.

Сложи слушалката и впери разсеяно поглед в телефона. Беше уморен. Искаше му се да си легне. Областта УФ беше условното название на отцепения район около Пидмонт, Аризона.

Трябваше да го взривят. Още преди два дни трябваше да го взривят.

От деня, в който се взе решение да се отложи заповед 7–12, Манчек беше неспокоен. Той не можеше обаче да каже мнението си официално и напразно чакаше групата „Уайлдфайър“, която се намираше още в подземната лаборатория, та да се противопостави на решението на Вашингтон. Чакаше напразно. А съобщението им обясняваше всичко. С очите си видя телеграмата, адресирана до всички секретни поделения, там всичко беше казано недвусмислено.

По някаква причина групата „Уайлдфайър“ още не се бе оплакала. Неизвестно защо, те въобще не реагираха на телеграмата.

Много странно.

Сега пък тази катастрофа. Той запали лулата си, всмукна и започна да обмисля всички възможности. Най-вероятно е, разбира се, летецът, някой новак, да се е заплеснал, да е сбъркал курса, после се паникьосал и изгубил контрол над машината. И преди се беше случвало — стотици пъти. Обикновено комисията по разследването се връщаше от местопроизшествието със следния доклад: „Аварията е причинена от отказ на една от системите на управление.“ Всъщност на военен език това означаваше, че причините са неизвестни. Формулировката не правеше разлика между повреда в уредите и грешка на пилота, но за никого не беше тайна, че като правило виновен беше летецът. Човек не може да си позволи да се разсейва, когато управлява такава сложна машина, чиято скорост достига до три хиляди и двеста километра в час. Статистиката неопровержимо свидетелстваше: въпреки че само девет процента от полетите се извършваха след отпуска или неделна почивка, двадесет и седем процента от тях свършваха с катастрофа.

Лулата на Манчек изгасна. Той стана от стола, вестникът падна. Отиде в кухнята да каже на жена си, че излиза.

Тука е само за филми — каза някой, докато наблюдаваха песъчливите скали, яркочервени на фона на смрачаващото се небе. И наистина в тази част на Юта бяха снимани много филми. На Манчек обаче сега не му беше до кино. Когато се качи в лимузината на летището в Юта, той започна да мисли върху това, което му бяха съобщили.

По време на полета от Вандънбърг до Южна Юта комисията по разследването прослуша записа на разговора на „Фантом“ със земята. Нямаше нищо интересно в него освен края, преди катастрофата.

Пилотът бе казал:

— Нещо не е в ред.

И после — секунда по-късно:

— Въздушният шланг се топи. Сигурно от вибрацията, разпада се на прах.

Може би десет секунди след това, с отпаднал замиращ глас:

— Всичко гумено в кабината се топи.

С това записът свършваше. Манчек повтаряше наум всяка дума и всеки следващ път разговорът му прозвучаваше все по-странно и по-ужасно.

Той погледна скалите през прозореца. Слънцето залязваше и само върховете им бяха осветени от избледняващите му червеникави лъчи. Долините вече бяха обгърнати от здрач. Погледна напред към другата лимузина, която вдигаше след себе си облак прах. Там седяха останалите членове на комисията.

— По-рано обичах да гледам каубойски филми — каза някой. — Всички ги снимаха тук. Красива страна.