Манчек се намръщи. Удивляваше се как може хората да си губят толкова време с глупости. Или пък това беше един вид отрицание на действителността, нежелание да я погледнеш в очите.
А действителността беше твърде жестока. „Фантомът“ се беше отбил от курса и навлязъл доста много в забранената зона. Минали бяха шест минути преди пилотът да разбере грешката си и да насочи самолета отново на север. Веднъж попаднал обаче в зоната УФ, самолетът беше започнал да губи стабилност и накрая бе катастрофирал.
— Информирахте ли групата „Уайлдфайър“? — попита Манчек.
Един член от комисията, психиатър (в комисията винаги участваше и един психиатър), попита:
— Имате предвид бактериолозите?
— Да.
— Да, съобщиха им — потвърди друг. — Предадоха съобщението по шифрованата връзка преди час.
„Сега вече трябва да отговорят. Такова произшествие — мислеше си Манчек — не може да се отмине.“
Освен ако, разбира се, не четяха телеграмите им. Такова нещо никога не му беше хрумвало, но сигурно бе възможно. Толкова бяха погълнати от работа, че сигурно нищо друго не ги интересуваше.
— Ето остатъците от самолета — обади се някой, — точно пред нас.
Всеки път, когато Манчек видеше катастрофа, той се стъписваше. Трудно можеше да отъждестви разхвърляните тук-там отломъци с могъщата машина, която лети с хиляди километри в час. Всеки път очакваше да види една спретната купчина желязо, но никога не видя нещо подобно.
Останките от катастрофата бяха разхвърляни на площ пет квадратни километра в пустинята. Като стоеше до овъглените отломъци от лявото крило, той едва виждаше останалите членове на групата, някъде на хоризонта, близо до дясното крило. Навсякъде се търкаляха извити, почернели, олющени метални късове. На едно от тях личеше малка част от още запазен надпис с ясни букви „не…“, останалото го нямаше.
Нищо не можеше да се разбере от тия останки. Корпусът и кабината бяха раздробени на хиляди части и огънят беше обезформил всичко.
Когато слънцето залезе, Манчек се озова до остатъците от опашката на самолета. Металът още излъчваше топлина. Наблизо забеляза кокал, полузаровен в пясъка. Вдигна го и с ужас разбра, че е човешки. Дълъг, счупен и обгорял от едната страна — явно от крак или ръка. И странно чист — никаква плът — гладък, чист кокал.
Съвсем се стъмни и комисията извади фенерчета. Пет-шест души бродеха из останките от димящ метал и шареха по тях с ярките жълти лъчи.
Вече беше много късно, когато до него се приближи биохимикът. Не си спомняше името му.
— Знаете ли — започна той, — не ви ли се виждат странни онези думи на пилота за топящата се гума в кабината?
— Какво искате да кажете?
— В този модел „Фантом“ няма нищо гумено. Всичко е от една нова синтетична материя — ново производство на „Анкро“. Фирмата страшно се гордее с откритието си. Това е полимер с качества, сходни на човешката тъкан. Много еластичен и с много приложения.
— Мислите ли, че вибрацията може да е причина за това разпадане? — попита Манчек.
— Не — отговори биохимикът. — Хиляди „Фантоми“ летят по света с тази пластмаса. С никой не се е случвало такова нещо досега.
— Което значи…
— Което значи, че аз вече нищо не разбирам, дявол да го вземе — заключи биохимикът.
Постепенно в лабораторията на „Уайлдфайър“ се установи един делови ритъм на работа. В подземните камери нямаше нощ и ден, сутрин и следобед. Хората спяха, щом се уморяха, ставаха, щом се почувстваха отпочинали, и продължаваха работата си, всеки в своята област.
По-голямата част от опитите нямаше да ги доведат доникъде. Те го знаеха и предварително го бяха приели. Стоун обичаше да повтаря, че научната работа е като геоложка експедиция — търсиш, търсиш, въоръжен с карти и инструменти, но в края на краищата нито подготовката ти, нито интуицията ти са от значение. Само ако имаш късмет, усърдието ти може да бъде възнаградено, и то чрез упорит, тежък труд.
Бъртън работеше в лабораторията, където имаше спектрометър и други апаратури за изследване на радиоактивност, относителна плътност, термоелектрически и рентгено-кристалографски анализи.
Спектрометърът, с който работеха на петия етаж, беше стандартен модел К-5 Уитингтън. Както всички спектрометри, той се състоеше от изпарител, призма и регистриращ екран. Материалът за изследване се поставяше в изпарителя и изгаряше. Светлината от горенето преминаваше през призмата, където полученият спектър се прожектираше на екрана. Тъй като различните елементи излъчваха светлинни вълни с различна дължина на вълната, беше възможно да се анализира химичният състав на веществото само по спектъра на получената светлина.
Читать дальше