Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

— Кога напуснахте болницата?

— В началото на август. Някъде там. Първата седмица май.

— И кога пак започнахте да пушите, да пиете и да ядете каквото не трябва?

— Ама не ми чети лекции — каза Джексън. — Живял съм шейсет и девет години, като съм ял, каквото не трябва, и съм правил, каквото не трябва. Така ми харесва и щом не мога другояче, майната му.

— Сигурно ви е боляло обаче? — попита Хол, като се намръщи.

— Разбира се, свиваше ме понякога. Особено когато бях гладен. Но аз му намерих цаката.

— Така ли?

— Ами да. В болницата ми даваха нещо, прилично на мляко, и ми казваха да карам само с него. По сто пъти на ден, на малки глътки. Представяш ли си колко беше противно. Все едно, че ядеш тебешир. Аз обаче намерих нещо още по-хубаво.

— И какво беше то?

— Аспирин — отговори Джексън. — Действа чудесно.

— Колко аспирин взимахте?

— Доста. Особено накрая. Почти по едно шишенце. Нали знаеш, от тия, дето ги продават?

Хол кимна. Сега вече не беше чудно на какво се дължи киселинността. Аспиринът е ацетилсалицилат и като се взима в голяма доза, киселинността естествено се повишава. Той дразни и гастрита и може да повиши кървенето.

— Никой ли не ви е казвал, че като се взима аспирин, кървенето се увеличава?

— Казваха ми, но аз не им обръщах внимание. Защото не ме болеше — като глътнеш и малко „Стерно“ — край.

— „Стерно“ ли?

— Денатуриран спирт. Прецеждаш го през марля и готово.

— Вие пиехте и „Стерно“, така ли? — въздъхна Хол.

— Е, само ако не можех да намеря друго. Глътнеш аспирин, пийнеш и болката изчезва.

— Но „Стерно“ не е само етилов алкохол, а и метанол.

— Ама да не уврежда нещо, а? — изведнъж загрижено попита Джексън.

— Уврежда и още как. Можеш да ослепееш и даже да умреш.

— Е, по дяволите, болката ми минаваше и затова го взимах — промълви старикът.

— Аспиринът и спиртът оказваха ли влияние на дишането ви?

— Да, добре, че ме подсети. Не ми стигаше въздух, но, дявол да го вземе, на моята възраст не трябва много въздух.

Джексън се прозя и затвори очи.

— Ти си пълен с въпроси, сине, а на мен ми се доспа.

Хол го погледна и разбра, че има право. Не трябваше да бърза, поне засега. Върна се обратно по тунела и каза на асистентката:

— Нашият приятел Джексън има язва от две години. Можем да прелеем още две единици кръв и после ще видим какво ще стане. Освен това вкарайте сонда и направете студена стомашна промивка.

Разнесе се звън и отекна меко в стаята.

— Какво е това?

— Минали са дванадесет часа. Трябва да си сменим дрехите, а освен това вие отивате на съвещание.

— Така ли? Къде?

— Стаята за съвещания е до столовата.

Хол кимна и излезе.

В сектор „Делта“ компютрите бръмчаха и тихо прещракваха. Капитан Артър Морис въвеждаше в системата нова програма. Той беше програмист, изпратен в сектора от командването на първия етаж, защото вече десет часа горе не бяха получени никакви сведения по линията на специалната военна връзка. Можеше да се предполага, че такива сведения не са постъпвали, но не беше съвсем вероятно.

От друга страна пък, ако е имало съобщения, а не са били получени, това означаваше, че компютрите не работят добре. Капитан Морис наблюдаваше как компютърът изпълни програмата си за самопроверка — всички връзки работеха нормално.

Това не го успокои и той пусна разширена програма за проверка на всички блокове и връзки. Бяха необходими 0,03 секунди, за да се види отговорът: пет зелени светлини блеснаха в една редица на пулта. Той се приближи до телетайпа и прочете:

ВСИЧКИ ВРЪЗКИ ФУНКЦИОНИРАТ В ПРЕДЕЛИТЕ НА ДОПУСТИМАТА ХАРАКТЕРИСТИКА

Сега вече кимна успокоен. Той не можеше да знае, че наистина има грешка, но тя беше чисто механична, а не електронна и затова не можеше да се отрази при тези проверки. Грешката беше в самия телетайп. Едно малко парче хартия се беше скъсало от края на рулото и навивайки се нагоре, бе заседнало между звънеца и чукчето и му пречеше да звъни. Ето защо не бяха регистрирани никакви съобщение по секретната военна линия.

Нито машината, нито човекът можеха да уловят грешката.

Според инструкциите групата трябваше да се събира всеки дванадесет часа за кратко съвещание, на което се резюмираха резултатите от направените изследвания и се набелязваха нови насоки. За да се пести време, съвещанията се правеха в малка стая до кафенето — можеха да ядат и да говорят едновременно.

Хол пристигна последен. Отпусна се на стола. Пред него него стоеше обядът: две чаши с някаква течност и три хапчета с различен цвят.