Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

Микроорганизмите във въздуха бяха смъртоносни.

Микроорганизмите в труповете бяха безопасни.

В известен смисъл това можеше да се предвиди. То беше свързано с теориите на приспособяването и взаимната адаптация между бактериите и човека. Бъртън отдавна проявяваше интерес към тази област и даже беше чел лекции по въпроса в медицинското училище в Бейлър.

Повечето хора винаги свързват бактериите с болести, но всъщност само три процента от тях са болестотворни, останалите са или безобидни, или полезни. В червата например има множество бактерии, които улесняват храносмилането. Човек се нуждае от тях и разчита на тях.

Фактически ние живеем в море от бактерии. Те са навсякъде: по кожата, в ушите и устата, в дробовете и в стомаха. Всичко, което притежаваме и докосваме, всяко вдишване е наситено с бактерии. Те са вездесъщи, но в повечето случаи ние дори и не подозираме за тях.

Това е така, защото и човекът, и бактериите са привикнали един към друг и са си изработили някакъв вид взаимен имунитет. Приспособили са се взаимно.

И това си има причина. Според един от основните принципи на биологията еволюцията се стреми да повишава възможностите за продължение на рода. Ако човек загива бързо от бактерии, значи се приспособява трудно и няма да живее достатъчно дълго, за да продължи рода си. Но и бакерията, която причинява смърт на организма, от който се храни, също не се е приспособила добре. И тя ще умре заедно с него, защото няма да има къде да паразитира. Всъщност преживяват тези бактерии, които живеят, без да погубват човека.

И обратно, приспособим е онзи човек, който успява да търпи паразита и даже да го използва, карайки го да работи за него.

„Най-приспособимите бактерии са онези — обичаше да повтаря Бъртън, — които причиняват леки болести или изобщо не причиняват нищо. Човек може да живее заедно със стрептококовата клетка шестдесет-седемдесет години. През това време той расте, продължава рода. Може също да носи у себе си и стафилококови клетки и това да му причинява само пъпки и акне. Може да влачи туберкулозата например десетилетия, а сифилиса — цял живот. Последните не могат да се нарекат, разбира се, леки болести, но не са толкова опасни, както едно време, защото и човекът, и бактериите са се приспособили един към друг.“

Известно е например, че преди четиристотин години сифилисът е бил твърде опасна болест, причинявал е огромни гнойни рани по цялото тяло и често хората са умирали за няколко седмици, но с годините и вековете спирохетът и човекът постепенно са привикнали един към друг.

Тези разсъждения не са толкова абстрактни и академични, както изглеждат на пръв поглед. В началния етап на програмата „Уайлдфайър“ Стоун обърна внимание, че около четиридесет процента от болестите на човека се причиняват от микроорганизмите. Бъртън възрази, че въпреки това само три процента от микроорганизмите причиняват болести. Явно, че макар и от бактериите да произтичат много болести, вероятността една отделна бактерия да е опасна за човешкия живот е много малка. Това е така, защото процесът на адаптиране на човека и бактерията е много сложен.

— Повечето от бактериите — подчертава Бъртън — просто не могат да живеят достатъчно дълго у човека, за да му причинят вреда. В едно или друго отношение условията са неблагоприятни. Човешкото тяло е или прекалено топло, или прекалено студено, средата е или прекалено киселинна или прекалено алкална, кислородът е или прекалено много, или недостатъчен. Човешкото тяло е враждебно като Антарктика за повечето бактерии.

Така че шансовете извънземен микроорганизъм да навреди на човека са много малки. Всички признаваха това, но знаеха, че операцията „Уайлдфайър“ така или иначе трябваше да се проведе. Бъртън, разбира се, също споделяше това мнение, но то го изпълваше със странно предчувствие, че неговото предсказание се е сбъднало.

Беше ясно, че бактерията, която бяха открили, можеше да убие човек. Не можеше да се приспособи към него обаче, защото го убиваше и умираше заедно с него. Тя не можеше да преминава от труп на труп. Живееше секунда-две и умираше заедно с човешкото тяло.

Бъртън почувства удовлетворение, но засега пред него стоеше практическата задача да я изолират, изследват и да търсят лекарство.

Той вече имаше известна представа за начина на пренасяне на болестта и за механизма на настъпването на смъртта — съсирване на кръвта. Оставаше въпросът — как тези микроорганизми проникваха в тялото? Инфекцията явно се пренасяше по въздуха, но можеше да проникне през кожата или през белите дробове. Може би бактериите навлизаха направо през порите на кожата или се вдишваха? Или и двете едновременно.